Карл Май: Стейкман

— Сега най-важното е да се приближим до тях, без да ни забележат. Последвай ме!

Търсейки прикритие, той започна да прибягва от едно дърво до друго, като през откритите пространства притичваше бързо и безшумно. Клаузен го следваше по същия начин. След известно време двамата забелязаха светъл дим, който си проправяше път между шумата на дърветата. После видяха и огън, около който бяха насядали деветима мъже. Съмърланд се облегна на един бор, чийто ствол бе достатъчно дебел, за да им предложи сигурно прикритие. След това направи знак на своя спътник да дойде при него.

— Все още не са разседлали конете, а не виждам и постове.

— Къде са животните?

— Ей там насреща се чува пръхтенето им. Трябват ми оръжия. Ако са при конете, тогава не е нужно да проливаме и капка кръв. Ела!

Те се промъкнаха съвсем близо до конете, които останаха спокойни, понеже и бездруго все още не бяха освободени от товарите и юздите.

— Виждаш ли ей там моята дореста кобила? Ама на седлото й наистина все още висят чувалчетата с моите нъгитси! А пък ей онзи вран жребец има на товарното си седло пълно снаряжение за един ловец. Ще взема тези два коня, а ти отмъкни един или два други. На останалите ще прережем ремъците и ще ги разгоним. Go on, сега, бързо!

Той се прокрадна напред, минавайки между животните, сряза няколко ласа и така плесна конете по задниците, че като цвилеха силно, те се пръснаха във всички посоки. После скочи на гърба на кобилата, хвана юздите на врания жребец в ръка и едва тогава се огледа за Клаузен. Младежът беше яхнал един кон с кафяв косъм и тъкмо се канеше да се отдалечи, когато се разнесоха гневни крясъци и между дърветата се появиха стейкманите. Първият от тях беше широкоплещест тип с голяма черна брада, който незабавно се втурна към Клаузен.

— Този е предводителя им, мастър поет! — извика Съмърланд, като стреля с карабината си по други двама. — Дай му да се разбере!

Томахокът на Клаузен изсвистя във въздуха и чернобрадият рухна на земята.

— Ура, много добре, а сега напред!

Двамата пришпориха конете и побягнаха. Подир тях затрещяха изстрели, разнесоха се люти проклятия и ругатни.

Гората им пречеше да препуснат в галоп, но все пак успяха здрави и читави да се доберат до храстите, между които Съмърланд беше оставил коня.

— Бързо измъквай оттук животното, сър, и да продължаваме! Преди онези типове да успеят да си намерят конете, ще настъпи нощта и те ще могат да тръгнат по следите ни едва след зазоряване. Но така или иначе, никога повече няма да заловят Тим Съмърланд, нито неговата кобила! Това е толкова сигурно, колкото съм сигурен, че шапката ми е на главата!

В щата Арканзас на брега на едноименната река на няколко часа път по-нагоре от Литъл Рок е разположен градът Стен-тън. Поради местоположението си при устието на два притока той представлява важен възел на извънредно оживен сухопътен и воден транспорт. С истинска американска бързина бяха изникнали къща до къща и улица до улица и там, където доскоро свободните синове на прерията водеха конете си на водопой при реката, сега техните «бели братя» се протягат в удобните си легла и се радват на благословията, а може би и на проклятието на цивилизацията.

Там, където на няколко английски мили пред града склоновете на планините се спускат и преминават в равнина, групичка от млади господа и дами разхождаше нагоре-надолу конете си по меката трева, осеяна тук-там с жълтите цветове на дивия слънчоглед. Единственият възрастен човек сред тях се отличаваше от всички други и с външността си. Той беше неимоверно дебел и седеше на гърба на бял кон, който по нищо не отстъпваше на неговите телесни размери. В движенията на двамата имаше нещо, което напомняше на дебелокожите бозайници, а като се прибавеха към това и пъстрите ярки цветове в облеклото на ездача, се получаваше една твърде забавна картинка. Той носеше жълти панталони, жилетка на червени карета, светлосиня връхна дреха и широкопола шапка в бяло и червено, изплетена от конски косъм. Под твърдо колосаната яка на ризата му се виждаше кърпа на зелени и лилави райета, която бе вързана на огромен възел, а добре пригладените й краища се спускаха чак до скъпоценните висулки и украшения, полюляващи се със звън на дебелата верижка на часовника. Зачервеното от ездата лице на този човек имаше извънредно добродушно изражение. Само двете малки, дълбоко врязали се около ъгълчетата на устата му бръчки примесваха към него и нюанса на преживени огорчения, а късият дебел врат, изглежда, бе признак за упорство и издръжливост. Тъкмо в този момент и той, и неговият кон, пъшкайки, полагаха усилия да следват една от дамите. Тя яздеше най-умело от всички и непрекъснато караше коня си да прави лудешки скокове или да препуска в зигзаг, при което нейният дълъг син воал се развяваше зад гърба й.