Карл Май: Стейкман

Въпреки че въздухът беше станал дори още по-задушен от преди, надеждата, породена от изгледите за дъжд, караше двамата мъже да се чувстват по-силни и укрепнали. Конят също беше скочил на крака и с високо вдигната глава душеше наоколо. Инстинктът му подсказваше, че спасението е вече наблизо. Вързаха го за колче. Клаузен се погрижи да не бъдат намокрени нито мунициите, нито храната. Едва приключиха с тези приготовления, когато стихията се разбушува. Дъждът не започна постепенно, а се изля от небето изведнъж като водопад, който е решил да набие всичко в земята. Под напора му мъжете отначало буквално бяха повалени върху пясъка, но Съмърланд побърза да се изправи, да обърне шапката си наопаки и да я подложи под водните струи. Само за броени секунди тя се напълни.

— Cheer up1, сър, вземи шапката си и направи като мен! За твое здраве и за здравето на стария Тим Съмърланд!

Той изля водата в широко разтворената си уста, млясна с език като че ли беше изпразнил чаша истинско уиски от Ню Хампшир и отново подложи мечата кожа на дъжда. Клаузен последва примера му и също се освежи. Конят започна силно да цвили и да скача наоколо.

Повече от час валя непрекъснато като из ведро, а после пороят престана също тъй внезапно, както и беше започнал.

— Какъв потоп! — обади се Съмърланд. — Как ми се иска в него да са се издавили всички команчски орди и стейкмански банди също като цар Валтазар в Червено море, когато тръгнал да избие египтяните! Come on, възсядай коня! Нека се помъчим да се измъкнем от тази дяволска пустиня и да се доберем до някое място, където има поне малко трева и няколко дървета!

— А не искаш ли първо да хапнеш едно парче месо? Запасите ми са предостатъчни.

— Давай! Мога да ям и като вървя.

— Well! Но преди това трябва да се споразумеем за посоката, Тим! Предлагам да тръгнем на североизток. Натам избягаха койотите, когато чуха изстрелите ми. Никой хищник не може да живее дълго без вода и предполагам, че в тази посока ще намерим от това живително питие, а следователно ще се натъкнем и на растителност, тоест на храна за коня.

— Сър, ти си поет, а човек не може да очаква от тези джентълмени да имат кой знае колко практичен ум, защото най-често мислите им са съвсем отнесени и изобщо не са като другите обикновени човешки същества, които не съчиняват стихове. За малко да си помисля същото и за теб, но ето че сега трябва да ти се извиня, понеже виждам, че и умът, и очите ти са на място. И така, напред, на север-североизток!

— Преди това вземи карабината ми и ловджийския ми нож! Аз ще задържа пушката и томахока. Трябва да я заредя. Човек никога не знае какво може да се случи.

— All right! Дай я, няма да посрамя пушкалото ти! Двамата напуснаха мястото, което можеше да се окаже толкова фатално за тях. Конят се чувстваше съвсем бодър и свеж и понесе ездача си с предишната лекота, но всичко това се оказа един твърде краткотраен резултат от хубавата дъждовна баня. От дълго време животното не беше виждало трева, а силите му можеха да укрепнат само с бързото намиране на храна. Все пак то се държа храбро до вечерта, когато се появиха всички признаци, че пак е на края на възможностите си. Съмърланд спря и протегна врат. Някаква своеобразна миризма беше привлякла вниманието му. Клаузен също пое дълбоко въздух.

— Кактуси! — обади се той. — Трябва да ги заобиколим.

— Да ги заобиколим ли? На Тим Съмърланд и през ум не му минава подобно нещо. Напротив, трябва да отидем право при тях. В това съм толкова сигурен, колкото и че шапката ми е на главата.

— Защо?

— Защото от дъжда са станали сочни и…

— Прав си, Тим! — прекъсна го Клаузен. — Ще обелим обвивката с бодлите. Тогава може би конят ще ги яде.

— Ако са от подходящ вид. И тъй, все направо!

Съвсем скоро те стигнаха до кактусовия оазис. Повечето от тези растения имаха кръгла форма. При други обстоятелства месото им, което оставаше след обелването, едва ли щеше да се хареса на коня, но ето че сега той се нахвърли върху него с голяма стръв. След като задоволи глада си, двамата продължиха своя път до късно през нощта, като се сменяха на коня. Но най-сетне и хората, и животното се измориха толкова, че бяха принудени да спрат да си починат.

Малко след разсъмване отново продължиха пътуването си. За голяма радост на двамата мъже още по обед тук-там между пясъците започнаха да се показват редки сухи стръкчета от късата къдрава бизонска трева. Колкото повече напредваха, толкова по-обширни ставаха затревените площи, докато най-сетне пустинята окончателно остана зад гърба им, отстъпвайки място на зелена прерия.