Карл Май - Кръвно отмъщение

— И аз съм чувал за теб. Значи ти си чужденецът, който на времето с такава хитрост принуди мютесарифа от Мосул да свали от поста му своя собствен махарадж [17] Длъжност, отговаряща донякъде на председател на съда. Б. пр. и сам да допринесе за освобождаването на неговия пленник [18] (Виж събр. съч. т.2 «През дивия Кюрдистан». Б. нем. изд. . Така ли е?

— Да — отвърнах аз, защото това бе истина, макар че въпросът му съвсем не ми беше приятен.

До този момент по лицето му играеше само лека усмивка, но след думите ми, той гръмко се разсмя и продължи:

— Няма защо да се притесняваш, понеже този мютесариф беше мой противник и както на мен, тъй и на други хора създаваше страшни главоболия. Всички узнаха случилото се по онова време. Готвачът раздрънка цялата история и скоро след това господарят му беше преместен. Изпитвам голяма благосклонност към теб. Ако си дошъл да изявиш някакво желание, то ще ти бъде изпълнено, стига само да е възможно.

— Наистина идвам с една молба.

— Кажи я!

— Виждам се принуден да поискам закрилата ти.

— Срещу кого?

— Срещу Абд ал Кахир, шейха на племето мунтафик.

— Срещу Абд ал Кахир? — смаяно попита той.

— Срещу Абд ал Кахир? — попита и неговият гост. Двамата учудено се спогледаха и поклатиха глави.

— Да не би да имаш нещо против този Шейх? — осведоми се мютесарифът.

— Не само нещо, а дори твърде много.

— Кажи ни какво!

— Абд ал Кахир е разбойник и убиец и искам да те помоля да го накажеш.

— Разбойник? Убиец? — възкликнаха едновременно и двамата.

Изглежда те смятаха шейха за безкрайно честен и безкрайно свестен човек. Ето защо побързах да променя мнението им като им разказах всичко случило се.

Мютесарифът ме изслуша спокойно, ала другият бе обзет от възбуда, която нарастваше с всяка изминала минута и го караше често да ме прекъсва с някоя ругатня. Когато свърших, явно завладян от неудържим гняв, той извика:

— Нима е възможно! Може ли наистина да се случи подобно нещо! Тежко и горко на това куче ако го спипам!

По устните на мютесарифа отново заигра усмивка, само че този път тя беше иронична.

— Можеш ли да ни дадеш уверението, че разказът ти действително отговаря на истината? — попита ме той.

— Да.

— Струва ми се, че си твърдо убеден в думите си, но въпреки всичко се лъжеш. Не си прав, защото обвиняваш един напълно невинен човек.

— Ако е така, тогава ще се окаже вярно предчувствието ми, че онзи човек съвсем не е бил Абд ал Кахир, шейхът на мунтафиките.

— Не е бил той, защото Абд ал Кахир седи тук пред теб. Човек лесно може да си представи, че това неочаквано разкритие не ме очарова особено много. Ала не ме и смути, защото шейхът нямаше никакво основание да ми се сърди. Но пък толкова повече се разгневи на онзи тип, който си бе послужил с името му. Гостът на мютесарифа скочи на крака, сзе да се разхожда насам натам из селямлъка и непрекъснато питаше кои ли може да е бил онзи измамник. Описах му го колкото ми бе възможно по-точно като споменах и белезите на челото му.

— Те не са никакви отличителни белези — обади се той. — Има племена, чиито воини до един носят подобни резки.

— Ами точно това имах предвид и аз. По тях може да се предположи от кое племе е и той.

— Но не е изключено да са останали и от случайно нараняване.

— Не. Убеден съм, че са направени нарочно.

— Тогава е нужно да разберем дали и хората му имат подобни белези.

— Не мога да кажа.

— Но ти трябва да знаеш. Нали си ги видял и дори си се бил с тях!

— Зърнах ги само за миг, а по време на кратката ни схватка се търкаляхме в гъст облак прахоляк.

— А може би твоите хадедихни знаят?

— Да отида ли да ги попитам?

— Ако ми разрешиш ще го направя самият аз. Той излезе. Върна се след няколко минути и каза:

— Всички нападатели са имали същите белези на челото и следователно това са отличителни племенни резки. Някои отделни групи от арабите тамим носят по два такива близо разположени един до друг успоредни белези, които пресичат косо челата им от дясно на ляво.

— И къде живеят те? — осведомих се аз.

— Около пътя на керваните от тук към Мека — отговори той.

— Не можеш ли по-точно да ми опишеш мястото?

— Би трябвало да знам от кой клон на племето тамими са били мерзавците, послужили си с моето почтено име. Но аз тъпкано ще им го върна. Подобно опозоряване може да се измие само с кръв. Ще се присъединя към войсковото поделение, което ще изпратиш срещу тях.

Мютесарифът, към когото бяха отправени последните думи, вдигна рамене и обясни: