Карл Май: Канада Бил

И ето ти на, както си седя на кея и се радвам на пъстрата тълпа, която слиза или се качва на пристигналия параход, изведнъж виждам едно лице, едно лице ви казвам, което никога не бих могъл да забравя, макар че откакто го видях за последен път, бяха изминали вече почти двадесет години.

— Бети Бети Кронър! — извиках аз и си проправих път през тълпата до нея. — Бог да благослови очите ми, ти ли си, или не си?

— Тим! — извика тя, като плесна с ръце от радост и почуда, — Тим Съмърланд, какво щастие, че те намерих.

— Да щастие е, Бети, дяволски голямо щастие! Спомняш ли си как исках да се оженя за тебе, а ти не ме искаше и предпочете Финк Паншлоу? Това беше едно прокле… едно чудесно време исках да кажа, Бети! Ти избяга с Паншлоу, но аз и до ден-днешен не съм те забравил. По дяволите, тази работа, дето я наричат любов, е малко особено нещо! Как живя през това време? Защо си дошла във Виксбърг?

Неочаквано очите й се насълзиха — насълзиха се ви казвам, и то така, че неволно трябваше да прекарам ръка по набръчканото си лице, защото трябва да ви кажа, че може всичко да ми е Безразлично, но Бети Кронър да плаче, това не мога да гледам!

— Ах, Тим, не ми провървя, а сега съм в най-тежко положение! — отвърна Бети през сълзи.

— Небеса, как е възможно? — извиках аз. — Кой е виновен за това, Бети? Дай ми го само и аз така ще го пипна за врата, че…

— Да, но ако можех да ти го посоча. Тим, и аз самата не го познавам.

— Разказвай!

— Паншлоу умря, Тим, преди много години, а най-малката ми дъщеря, Елен, е на осем години. Обичах я най-много от всички, но ето че загубих и нея!

— Загуби ли я? По дяволите, нима си загубила някое от децата си?

— Да, и четирите — плачеше тя тихо и безутешно. — С Паншлоу заминахме за Ню-Орлиънс, където живях до преди няколко седмици. Един ден снаха ми ме извика да отида при нея и аз тръгнах с децата. Тук слязох на брега, за да купя някои неща, и като се върнах на парахода, децата ми ги нямаше. Не можах да науча нищо друго, освен че някакъв добре облечен човек ги бил взел със себе си, за да ги заведе при майка им.

— Това е дяволски нещастна история, Бети, кълна се в ловджийския си нож! Какво ще правим сега?

— Не знам, Тим! Бях в полицията, но без никакъв резултат. Ден и нощ обикалях града — напразно. Парите ми се свършиха и сега съм сама в този чужд град без никаква помощ и подкрепа.

— По дяволите, Бети, това не е истина! Или искаш да кажеш, че Тим Съмърланд е нищо, кръгла нула?

— Тим, извинявай, но аз дори не знам дали не ми се сърдиш още за тогава. Не знам какво е положението ти тук, дали ще можеш да ми помогнеш…

— Сърдит? На тебе? Ако някой поиска да ти втълпи подобно нещо, така ще му сплескам главата, че ще заприлича на някоя стара географска карта! И какво ми е положението ли? Едно ще ти кажа, Бети, Тим Съмърланд няма никакво положение, но има пари, и то много, и ще ги даде с удоволствие, за да се намерят децата ти!

Положението беше малко по-трудно, отколкото си го представяте. Бети беше получила свободата си наскоро и в жилите й течеше значително количество негърска кръв — нещо, което си личеше не само по косата и цвета на кожата й, но й по ноктите. Следователно и децата й се отличаваха със същите белези и ако някой негодник ги бе взел от парахода и ги бе обявил за свои роби, съвсем нямаше да е лесно да му ги отнемем, дори и ако го познавахме. Все пак тръгнах из града, за да търся някаква следа. Дълго време търсих напразно, докато най-после попаднах случайно в бара на хотел «Уошингтън». Тук господата изглеждаха дяволски благородни и всички зяпнаха учудено стария Тим Съмърланд, защото се беше осмелил да прекрачи прага на такова изтънчено заведение. Но ето че по едно време влезе един човек, който беше облечен още по-добре от другите и изглеждаше по-голям джентълмен от тях, огледа се наоколо и тъкмо когато се канеше да си излезе, ме забеляза. Очите му просветнаха, приближи се до мене, протегна ми ръка и каза:

— Тим Съмърланд, стари ловецо, кой вятър те е довял тук?

— Линкълн, Ейбрахам Линкълн, наистина това сте вие, цял-целеничък!

— Ти, Тим, на «ти» сме, както и по-рано, когато вързахме и пренесохме на сала двадесетимата индианци от форт Гибсън. Ела с мен горе в стаята ми, трябва да ми разкажеш всичко за себе си!

Помислете си само, през времето, когато не се бяхме виждали, този човек беше станал капитан, та дори и юрист, и то без да е посещавал учебно заведение, сам-самичък беше постигнал всичко. Сега имал някаква работа в този край и живеел в хотела, но се канел да отпътува още със следващия параход. Трябваше да съм луд, за да не му разкажа веднага историята на Бети. Той ме изслуша внимателно, без да каже нито дума, само кимна няколко пъти с глава в знак на съгласие, като че ли всичко му беше вече отдавна известно.