Карл Май - Небесна светлина

Няколко дни по-късно бяхме оставили Текрит, сега толкова малко и незначително селище, зад себе си и бяхме прехвърлили Тигър на тръстикови салове. Сега се намирахме край малката река Тхартхар, по чийто бряг се придвижвахме срещу течението. Тук имахме вода, колкото си искахме, паша в изобилие и в случай на враждебна среща можехме да поемем свободно всяка посока, което нямаше да е възможно, ако се бяхме придържали към брега на Тигър.

А една такава среща в никой случай не лежеше извън сферата на невъзможното. Ние бяхме научили именно в Текрит, че между племената на тукашните бедуини са се разразили враждебни актове. Първата причина за това беше някакъв грабеж на абухаммед срещу алабеидите. Двете племена бяха привлекли към себе си приятелски подразделения и правеха сега с набезите и престрелките си цялата околност несигурна.

Халеф и аз трябваше особено да се пазим от абухаммедите, защото бяхме участвали при побеждаването им от хаддедихните. Ако попаднехме в ръцете им, не биваше да очакваме нищо добро. Ето защо си държахме очите отворени.

Що се отнася до нашия придружител, парси Алам, то се бях напълно примирил с присъствието му. Вярно, той беше млад, неопитен и също непредпазлив, но за мен бе една привлекателна личност. Имаше парси за баща и беше роден в Багдад от мохамеданска майка. В следствие на това изповядваше вярата на баща си, но вътрешно държеше и на тази на своята майка. Полупоклонник на слънцето и огъня, полумюсюлманин, той не беше нито едно от двете. При това притежаваше жадуваща душа, бореше се за светлина и истина, но не беше съумял да намери нито едното, нито другото. Чувстваше оковите на суеверието, в които се намираше, много му се искаше да се отърве от тях, но така и не можеше.

Не беше чудно, че при тази вътрешна угнетеност Алам поведе разговора към вярата. Той ме беше считал за мюсюлманин. Когато после чу, че съм християнин, стана по-откровен и ми постави куп въпроси, на които до един трябваше да отговарям. На мен и през ум не ми минаваше да започна да се държа като мисионер. Това щеше да бъде непростима грешка. Аз не споменавах моята вяра и неговото учение нито с думи, а поех по косвения, но толкова по-сигурен път да му докажа с къси и убедителни забележки, че неговата вяра е без устои.

От сутрин до вечер не разговаряхме за нищо друго. Алам ставаше все по-замислен и аз бях убеден, че думите ми засядат в неговата душа. По този начин бях наставлявал и моя Халеф, който на всяка цена бе искал да ме направи мохамеданин. Дребният, верен мъж слушаше мълчаливо нашия диалог, но не можа да се сдържи, когато веднъж случайно яздех до него, тайно да ми каже:

— Сихди, спомняш ли си още как се бях зарекъл да те обърна към исляма, щеш или не щеш?

— Да.

— А сега твоята вяра ми е по-свидна от нашата, макар да не мога още на никого да го кажа. Усещам, че този парси един ден ще започне да мисли също като мен, въпреки талисманите, дето мъкне със себе си.

Хаджи Халеф значи беше направил същото като мен наблюдение по отношение на Алам. Между другото тук може да се отбележи, че спътникът на парси беше млад мъж, който сега се намираше в негова служба, а по-рано бе въртял амбулантна търговия сред бедуините. Той следователно познаваше донейде областта и нейните жители и по тая причина беше добре избран като придружител. За мен действително простоватичкият, безобиден мъж не можеше да е от значение. Пък и той яздеше винаги скромно зад нас.

Тхартхар през лятото има малко или почти никак вода. Тогава само по нейните брегове има малко зеленина, в степта обаче растителността е напълно загинала и бедуините пребивават със стадата си в близост до Тигър или търсят течащия в запада Ефрат. Но сега в рекичката имаше вода, не толкова много, разбира се, че да затруднява преминаването. Ние можехме по необходимост във всеки миг да се прехвърлим отвъд или отново отсам — изцяло както изискваше нашата сигурност.

Досега не бяхме имали никаква среща. Но днес, когато слънцето беше изминало може би три четвърти от своя път, забелязахме ездачи, които идваха югозападно от степта към реката, при която трябваше да се срещнат с нас. Когато ни забелязаха, те спряха за кратко да се посъветват. После подкараха конете в галоп. Ние продължихме да яздим със същото темпо, тъй като от четирима мъже нямаше защо да се страхуваме. Едва когато ни наближиха, спряхме, както изискваше учтивостта. Изглеждаха като всички бедуини, нямаше нищо у тях, което да възбуди подозрителността ни. Поздравиха ни любезно и ние им отвърнахме. Бяха млади, най-възрастният имаше най-много двадесет и пет години. Той ни попита към кое племе принадлежим.