Карл Май - Небесна светлина

— Да.

— Но на този ден се пада Ид ел Милад (Коледа) на християните!

— Действителното.

— И ти искаш да честваш големия си празник, като идеш при вражеските анеизехи и рискуваш живота си?

— Касае се за освобождението на един нещастник и предотвратяването на едно убийство. Това е най-доброто честване на един християнски празник.

— Сихди, може ли да дойда с теб?

— Да, ще видиш, че ще се върнем живи и здрави.

Ето че на север пред нас се появи голям, гъст облак ездачи, които препускаха към нас, като крещяха, ликуваха и изстрелваха пушките си. Като ни наближи, облакът се раздели, воините ни обиколиха и спряха в кръг, от който към нас препусна само един — Амад ел Гхандур, героичният шейх. Двамата скочихме от конете. Прегърнахме се и се целунахме, при което всички викаха непрестанно «Мархабабак» (Здравей, привет!)

Той беше младото копие на моя някогашен приятел и негов баща Мохамед Емин — точно толкова висок и широк по фигура, със същите сериозни, благородни черти и — при един бедуин голяма рядкост — красива тъмна брада, която му стигаше до гърдите.

За какво ли да описвам последвалите сега вълнуващи сцени! Всеки искаше да ми стисне ръката, да чуе една дума от мен и мина доста време, преди да обърнат конете и с радостни викове да ни поведат към своя бивак. А пък описват тези хора като полудиви, сурови, неблагонадеждни, неверни и така нататък! Който ги познава добре, знае, че не са такива. Те са приятели на приятеля, врагове на врага, и то във всяко едно отношение и с цялото си сърце. Разбира се, който отиде при тях, без да признава тяхното право на самобитност, който си мисли, гледайки към тях от висотата на своето образование, че ще може като хитър търговец да ги излъже или да им докаже, че Мохамед не е бил пророк, а един самозаблуждавал се, екзалтиран човек, той ще добие погрешно впечатление за тях и никога няма да опознае техните добри страни.

Дуар, селото от шатри, бе обхванато от истинска възбуда, когато стигнахме там! Мъжете бяха излезли да ни посрещнат, сега се появиха жените — стари и млади, момчетата и момичетата! Шейхът искаше, за да ме отърве от тях, да влезем в неговата шатра. Но не стана. Аз бях повлечен от десет, двайсет ръце в тълпата и не бях освободен, докато и най-малкото голишарче не получи поне едно дружеско шляпване от ръката ми. Трябваше да поздравя подобаващо и Ханнех — жената на хаджи Халеф, и Кара бен Халеф. Едва тогава можеше Ахмед ел Гхандур да гледа на мен като на свой гост. И сега се започна заколението. Празник беше и някои, тлъсти овни трябваше да заплатят пристигането ми с живота си. После седнахме с шейха край апетитните ястия, при което по древния достопочтен обичай от дедите използвахме за лъжица и вилица петте пръста — те поне не ръждясваха, макар и най-често да оставаха непочистени.

Сега разговорът можеше вече да стигне до Откъде, Накъде и Защо. Аз разказах на Амад за парси Алам и неговия баща. Като ме изслуша, той каза:

— Добре че не си тръгнал веднага към анеизехите, приятелю на моята душа. Това щеше да означава твоята смърт, защото те сега са разярени на всичко, което не се казва бедуин. Мютесарифът изпрати при тях своите аскери да съберат със сила данъка на глава. Той им наредил да откарат най-хубавите животни от техните стада. Сега те заплашват всеки другоземец със смърт, защото всеки другоземец минава за тях турчин. Викрама, когото искате да откупите, няма да бъде освободен, дори и да заплатите удвоения откуп. Ако още не са го убили, анеизехите ще вземат парите и въпреки това ще го убият, а и вас също. Но, Кара бен Немзи, ти си мой брат, затова аз ще ви подкрепя. Знаеш ли, че ние живеем с тях във вражда?

— Не.

— Тя е обявена, но още не се е разразила. Анеизехите посегнаха на животните ни, понеже на тях им иззеха толкова много, и не искат да ги върнат. Ние сме много по-силни и могъщи от тях и ще отидем да си ги върнем. Кога изтича срокът на пленничеството?

— В третия ден на сафар.

— Толкова скоро? В такъв случай трябва да побързаме. Аз още днес ще разпратя вестители да свикат всички отделения на хаддедихните. После ще потеглим към скалата Вахсия.

— Анеизехите на това място ли бивакуват?

— Да.

— Чух, че там имало някакъв прочут отшелник. Познаваш ли го?

— Никога не съм бил при него. Него изобщо никой не го е виждал освен двете момчета, чиято майка живее в подножието на скалата. Те се качват два пъти на ден горе при него — сутрин и малко преди свечеряване, за да чуят светите думи, които трябва да отнесат на чакащите долу вярващи. От всички краища идват поклонници, които му поверяват своите настоятелни молби чрез момчетата и сетне получават неговия отговор. Никой, дори разбойник или злодей, не дръзва да действа против разпорежданията, които получава от пустинника. Ти ще видиш отдалеч шатрата му, ала горе при него не бива да се качваш. Ние щяхме да почакаме още известно време с наказанието на анеизехите, но понеже ти дойде, ще повалим две газели с един изстрел, а именно: ще ударим разбойниците и ще освободим Викрама. Мислиш ли, че трябва да разпратим съгледвачи?