Карл Май - Виелица

С това аз успях да го заинтригувам и накарам да ме изслуша. Когато свърших разказа си, той ме погледна смаян и каза:

— Хм! Грайндер и Слак нямат особено почтен вид. Добре, ще се върна, но тежко ви, ако се подигравате!

Той избра шестима души, които да погребат мъртвите, а след това всички потеглихме обратно към форта. Индианците не биваше да разговарят с нас, но от погледите им личеше колко са ни благодарни.

Бяха изминали само минути, когато внезапно заваля сняг и температурата рязко спадна. Винету погледна загрижено небето. Но нямахме време за приказки, защото вече наближихме форта.

Капитанът разсеяно изслуша доклада на своя подчинен, а после се приближи към нас и като огледа с око на познавач конете ни, се провикна:

— Великолепни животни! Купувам ги начаса, господа! Колко струват?

Едва след този въпрос той сметна за нужно да ни погледне и в същия миг по лицето му се изписа огромна изненада.

— По дяволите! - възкликна той. - Въпреки тези дрехи аз ви познах. Не си ли спомняте срещата ни в Джеферсън сити? Невъзможно е да се лъжа, Вие двамата сте…

— Моля, не споменавайте имена, капитане! — прекъснах го бързо аз. — Тъй като се намираме на територията на сиуксите, предпочитаме да не се знае кои сме. Да влезем вътре.

Без да губя време, разказах на моя стар познат как стои работата и накрая добавих:

— Най-жалкото е, че падна сняг! Сега е невъзможно да се видят следите, а те са доказателство за убийството.

— Все едно, сър. Зная какви хора сте вие двамата и вярвам на думите ви.

Подпоручикът донесе грог и аз тъкмо бях свършил с подробностите около убийството, когато вратата неочаквано се отвори и двамата злодеи влязоха.

— По дяволите! — извика Грайндер, като ни забеляза. — Да ослепея на място, ако това не са мистър Байер и неговият индианец.

— Да, те са — отговори капитанът, като незабелязано даде знак на подпоручика да излезе. — Май не ви е особено приятно да срещнете отново тези джентълмени.

— Да не ни е приятно ли? Дявол да ме вземе, ако нещо, що се отнася до тези хора, ми е приятно или неприятно! Те не ме интересуват.

— О, едва ли! Ако знаете защо са дошли във форт Хилок, ще вя заинтересува. Те познават истинските убийци и ги преследват.

— Истинските убийци ли?

- Но това са индианците.

— Не. Мистър Байер твърди, че убийците се наричат Слак и Грайндер.

— Слак и Грайн… По дяволите, значи ние!

— Да, вие!

— Да ослепея на място, ако той не си е изгубил ума, щом твърди това! Какво ще кажеш, Слак?

— Господ да ми вземе ума, ако не му затъкна устата така, че цял живот да трябва да мълчи! Ела, Грайндер! Ние нямаме работа с такива хора!

— Не мърдай! — заповяда капитанът.

Въпреки заповедта му, те понечиха да излязат, но когато отвориха вратата, пред тях се изпречи подпоручикът с половин дузина войници, които начаса ги заловиха.

— Какво значи това? — извика Грайндер, като се дърпаше.

— Това значи, че ви арестувам за убийство и грабеж — отговори капитанът.

Незабавно беше образуван съд, състоящ се от офицерите и трима подофицери. Винету и аз, както и двамата индианци, щяхме да бъдем свидетели. Войниците грижливо пазеха арестуваните. Но двамата съвсем не бяха изгубили присъствие на духа. Падането на снега беше скрило както следите на убийството, така и тези, които водеха към скривалището на златото.

Трябва да се признае, че при липсата на тези доказателства разпитът не беше лесен. Разбойниците отричаха всичко и скоро се стигна до пререкания между тях и капитана, поради което аз се видях принуден да го помоля ако не да завърши, то поне да прекъсне съдебното дирене.

— Какво? — извика Грайндер. — Няма да позволим такова нещо! Или ще ни осъдите веднага въз основа на необорими доказателства, или ще ни пуснете!

— Да — намеси се Слак. — Бесете ни или ни пуснете! Онова, което мистър Байер и индианецът му изнасят срещу нас, е толкова смешно, че аз просто ги съжалявам за глупостта им. Но за да им докажем наистина своята невинност, предлагам двубой. Оставете ни тази нощ в някое тъмно помещение и дайте на всекиго в ръка по един остър нож. Онези, които останат живи, ще са правите. Съгласен ли си, Грайндер?

— С удоволствие — отвърна запитаният. — Американският дуел е наш специалитет. Доста хора паднаха вече под ножа ни и ще изпитам голямо удоволствие, ако и тези тъй наречени джентълмени приемат предложението ни. За съжаление убеден съм, че те нямат смелост да излязат на такъв дуел.

Хвърлих въпросителен поглед към Винету. Той ми кимна и притвори очи. Затова казах: