Карл Май - Виелица

Следите пред нас бяха съвършено ясни. Индианците, като пешеходци, макар да имаха два дни преднина, много скоро щяха да бъдат настигнати от братята Бърнинг. А от следите на Грайндер и Слак се виждаше, че са пришпорвали толкова жестоко конете си, щото се намираха вече на незначително разстояние от двамата братя. Това ме разтревожи още по-силно. Защо тези двама разбойници бяха яздили толкова бързо? Дали само за да стигнат по-скоро във форт Хилок, или пък наистина имаха намерение да нападнат и ограбят братята? През последните няколко часа всичко щеше да се изясни. Ако следите покажеха, че Грайндер и Слак са задминали Бърнингови, опасенията ми щяха да станат неоснователни.

Продължихме да препускаме в галоп през равнината все покрай следите, които внимателно наблюдавахме. Измина час, след него още един, после Винету неочаквано спря коня си, а когато и аз спрях моя, заяви:

— Двамата мъже на име Бърнинг са обречени. Тази нощ ще бъдат убити.

Само кимнах, защото и аз бях на същото мнение. Той продължи:

— Разликата между двете следи е около час. В последните осем мили тя не намаля. Значи Грайндер и Слак не искат да задминат Бърнингови, а да ги настигнат по тъмно и да ги убият.

— Господи! — извиках аз. — А ние не можем да им помогнем с нищо!

— Хау! — потвърди вождът. — Невъзможно е да ги настигнем толкова бързо, защото след два часа ще настъпи нощ и няма да виждаме вече следите. Но нека не губим време. Да се спуснем колкото се може по-бързо след тях и да молим великия Маниту да спаси двамата братя.

Яздихме до мръкване, после почивахме няколко мъчителни часа, а с пукването на зората възседнахме конете и продължихме напред. За наше най-голямо отчаяние скоро видяхме по следите на разбойниците, че те малко по малко са догонвали двамата братя. Всеки миг можеше да ни донесе тъжната вест, че два човешки живота са унищожени.

Яздехме между храсталаци, където следите завиваха. Но щом завихме и ние, конете сами се заковаха на място. Пред нас в голяма локва кръв лежаха братята Бърнинг. Скочихме от конете да огледаме труповете им. Смъртта беше настъпила още снощи. За наша изненада забелязахме, че те не са били застреляни, а прободени с нож. Да убиеш човек с нож — иска се много по-голяма смелост, отколкото да го застреляш отдалеч с пушката си. Нима убийците бяха по-малко подли, отколкото ги мислихме? Или пък имаха някакво основание да предпочетат ножа пред куршума?

Не останахме при труповете дълго, а веднага се спуснахме по следите на злодеите, които за наша изненада водеха право към форт Хилок. Нима след престъплението те нямаше да избегнат това населено място?

След около половин час видяхме от следите, че конниците са спирали. Тук вече имаше не само следи от копита, а и от човешки крака. След това дирите се разклоняваха — в две посоки по двама конника. Какво значеше това? Спряхме се и Винету извика:

— Дявол да го вземе! Тук убийците са настигнали двамата индианеца и са им подарили откраднатите коне.

С каква прозорливост Винтеу откри пак истината! Едва сега разбрах защо убийците бяха проболи жертвите си с ножове. Така те искаха да уличат двамата индианци, а ето че стоварваха върху тях и нова улика.

Докато препускахме към форта, забелязах как приятелят ми стиска устни и най-после промълви:

— Ето, моят брат още веднъж може да се убеди кои са по-добри — червенокожите или белите.

Какво трябваше и какво можех да отговоря? Нищо! Пък и нямаше време, защото неочаквано към нас се приближи голяма група конници. Това беше гарнизонът на форт Хилок, воден от един подпоручик. Сред конниците видяхме двама индианци, вързани за седлата на конете си. Когато групата спря, офицерът направо ни запита:

— Забелязахте ли нещо нередно по пътя си, господа?

— Да, на три четвърти час оттук намерихме труповете на двама ограбени мъже. Но аз виждам индианци между хората ви. Защо сте ги вързали?

— Защото те са убийците. Сега отиваме да погребем жертвите им, а тях да обесим над гробовете. Може би вие знаете, че правосъдието на запад е бързо.

— Разбира се, че знаем, сър. Но сигурен ли сте, че именно тези двама индианци са престъпниците?

— Разбира се, че са те. Хванахме ги с конете и оръжието на ограбените.

— А от кого научихте това?

— Човече, кой ви дава право да ме разпитвате? Аз съм офицер и обяснения не давам!

Подпоручикът се обърна и вече се готвеше да пришпори коня си, когато извиках:

— Стойте, сър! Само още миг! Не се ли намират във форта други две лица, чиито показания са дали повод за арестуването на индианците?