Карл Май: Великден

Тази чудесна сговорчивост се губи единствено когато няколко комерсиантес се срещнат при някое селище, където са наумили да завъртят търговия. Тогава се проявява лютата завист и гордите кабалерос се преобразяват в обикновени бойни петли, нахвърлящи се яростно един към друг.

Фрутобабма беше едно такова селце, което достигнахме в навечерието на Връбница. То се състоеше от може би дванайсет или четиринайсет къщи, които, както бе описано по-горе, образуваха един четириъгълник около площада. Градините пъстрееха в разкошни цветя, а зад тях се простираха красиви портокалови горички, граничещи от своя страна с житните нивя. Един орляк дечурлига се втурна с ликуващи викове към нас; радваха се, че пристигат външни хора. Ние ги запитахме за кръчмата, и чухме, че тя тук носеше много по-достойното име «посада». [9] Посада (исп. posada) — странноприемница — б.а.

Съдържателят се наричаше дон Херонимо да Магуйо. Неговата къща беше най-голямата в селото. Вярно, също едноетажна, но много издължена, поради което и притежаваше две врати. Дон Херонимо ни посрещна с горда любезност и осъзнато достойнство, както един крал посреща своите гости. Когато го попитахме дали бихме могли да пренощуваме при него, той ни предостави на разположение целия си дом, цялото свое състояние. Аз поясних, че ще се задоволя с една стая за четиримата и един корал [10] Корал (исп. corral) — оградено място за добитък — б. нем. изд. и царевичен зоб за конете.

— Влезте в общия салон, сеньорес — каза той, — и потърпете две минути, докато приготвят вашата сала!

Значи щяхме да получим «сала», зала! Ако вече не познавах тукашните порядки, щеше сигурно да ме хване страх за плащането.

Общият салон се състоеше от хладно помещение с трамбован под, една маса и няколко стола. Отворите за прозорци бяха облепени с намаслена хартия. На моята молба за някакво ядене и питие съдържателят заяви, че при него можело да се получи всичко, което е по човешките възможности, но при по-нататъшното питане се оказа, че тези човешки възможности се простират само до чаша мате1 и някакво много жилаво асадо2.

Естествено, трябваше да се примирим с обстоятелствата.

Един пеон бе отвел конете ни в корала. Аз излязох да ги нагледам. За тях се бяха погрижили по-добре отколкото за нас. Имаха вода, трева и царевица в изобилие. После направих с моите тобаси една разходка из селото. Жителите се стягаха за утрешния празник Връбница. Дори най-малката колиба беше украсена с върбови клонки, каквито тук действително се намираха евтино. Сетне се върнахме в посадата и узнахме, че нашата сала още не е съвсем готова. Накрая, след дълго чакане, пеонът дойде, за да ни я покаже. Трябваше да влезем през втората врата на къщата и се намерихме в малък, съвършено празен коридор, от който ни лъхна ужасяваща миризма. Кой знае какво бе лежало тук и е било разчистено заради нас! Беше безсмислено да питам, затова казах на пеона, че предпочитаме все пак да спим на открито зад къщата. Той направи едно много достолепно движение с тялото, отметна глава и рече:

— Сеньорес могат да постъпят както си искат, но тази сала е ангажирана за тях и трябва да бъде платена.

Междувременно се бе стъмнило. Ние бяхме яли и понеже бяхме уморени от днешната дълга езда, помъкнахме седлата и постелките си зад къщата, увихме се в пончосите [11] Пончо (амер. poncho) — наметало, изготвено от четириъгълно парче плат с отвор по средата за пъхане на главата — б. нем. изд. и заспахме, без да се смущаваме от врявата на празнично настроените селски жители.

Смеховете, крясъците, виковете и песните не ме безпокояха. При такава олелия един прериен ловец може съвсем добре да си спи. Но малките характерни шумове, на които друг изобщо не би обърнал внимание, могат да го пробудят и от най-дълбокия сън. Така стана и тук. Аз се събудих внезапно през нощта; бях чул нещо, без да знам какво. Ослушах се. Цялото село тънеше в дълбока тишина. Хората от Фрутобамба бяха отишли да спят. Бяхме във времето на пълната луна, която стоеше високо в небето и ярко осветяваше околността. Но аз не можех да видя нищо, което да е могло да ме смути.

Вече се канех да отпусна отново глава, когато до ухото ми дойде странен звук. Беше като болезнен вик от дълбока яма. След малко го чух отново, и то по-продължителен отпреди. Идваше отгоре, не отдолу. Ние лежахме до задната стена на къщата, в която точно над мен се намираше един прозорец, разбира се, прозорец според тамошните понятия. В действителност това бе една толкова малка дупка в дувара, че човек дори главата си не можеше да провре през нея. Припомних си, че нашата «сала» имаше един такъв прозорец, и като премислих обстановката, стигнах до извода, че лежим точно под него. Дали не беше се сдобила с друг собственик? Отново се разнесоха жалните звуци. Аз станах и пристъпих до отвора, но така, че да не мога да бъда забелязан отвътре. Там някой ходеше напред-назад, но свещ не гореше. И сега долових ясни думи. Няколко човека ли се намираха в салата? Или мъжът разговаряше със самия себе си?