Карл Май - Великден

Двата бряга на реката бяха обрасли с пищна, непроходима палмова гора, над която извисяваха високи корони туру и кукурит. После палмите на места отстъпваха и надмощие вземаше гъст шумнат храсталак, отрупан с хиляди различно обагрени цветове. Всичко това грееше, бляскаше, искреше във всевъзможни краски и нюанси и насищаше утринния въздух с онзи тежък и същевременно сладък аромат, какъвто единствено в тропика може да се създаде. Сетне бреговете се покриха с бомбаси, които бяха изгубили листата си. Милиони великолепни цветове бяха избухнали от голите клони, от които се развиваха дълги, блестящи в червено семенни кутийки. Гнездата на янерата, наподобяващи торби, висяха със стотици между тези цветове. Златистолъскави кресливи птици се стрелкаха във въздуха. Колибри, подобно искрометни скъпоценни камъни, пърхаха насам-натам. Сегиз-тогиз прозвучаваше ужасяващият крясък на някоя маймуна ревач, към който сетне се присъединяваше цялата сатанинска шайка. На най-високите клони се полюляваха уистити, миловидни маймунки с големината на катеричка. Голямо количество газещи и водоплаващи птици оживяваше голямата река, а по пясъчните наноси се припичаха на слънце крокодили. От време на време срещахме някоя костенурка, пулеща се в нас при разминаването с глуповата арогантност. А дълбочината гъмжеше от риби, които се подаваха на повърхността тук и там, зяпнали за въздух.

Водните птици приветстваха лодката ни с пъклен крясък, кажи-речи по-голям и от олелията, носеща се през интервали от гората. Но нещата се променяха. Колкото повече наближаваше обяд, толкова по-тихо ставаше и когато слънцето почти бе стигнало връхната си точка, навсякъде се възцари най-дълбока тишина.

Ние също не можехме да понасяме по-дълго зноя и се насочихме към брега, когато забелязахме едно място, където храсталакът не беше много гъст и можехме да спрем. Привързахме лодката и газихме през дълбоката тиня, докато се добрахме до суха земя. Но тогава растителността стана толкова непроходима, че трябваше да си отворим път с ножовете.

Какъв разкош и великолепие! Намирахме се под палми тимичо, чиито ветрила лъщяха в бледорозов оттенък. Високо над тях разпростираше своя листвен свод великанът на девствената гора, една могъща сейба. Дървовидна папрат с прекрасни перести листа се бе устремила нагоре към него. А високо по върхарите на сейбата се катереха лиани, опънали се от клон на клон като върви или въжета, по които маймуните, еквилибристите на гората, упражняваха своето изкуство, без да се безпокоят от нас.

Тук и там лианите се спускаха към земята като отвесни пръти или усукани като въжета в причудливи плетеници, а по тях пълзеше нагоре до короната на сейбата един гъстак от пасифлора, [2] Пасифлора (бот.) — мъченица — б. пр. обкичена с милиони и милиони червени, сини и виолетови цветове.

Бях изпълнен с удивление от това направо неописуемо великолепие. Такова нескончаемо изобилие от цветове ми се струваше непонятно. Та това беше буквално един цветен пожар, един цветен пламък, който сякаш се стремеше да достигне небесата! Аз, нищожният земен червей, стоях пред него и под него като Мойсей, когато гласът на Господа прокънтял от горящия храст: «Изуй обущата от нозете си, защото мястото на което стоиш земя е света.»

Не само гигантизмът на този пасифлорен гъсталак, не само чудното великолепие на багрите упражни върху мен това въздействие, а само обстоятелството, че сега се намирахме във времето на Великите пости. Та нали пасифлорните цветове включват символите на страданията на нашия Господ и Спасител.

Поради голямата жега сънят беше една задължителна необходимост за нас, ала при гледката на това цъфтящо чудо на Божието всемогъщество ми беше невъзможно да затворя очи. Спътниците ми се натръшкаха на земята, закриха лица и ръце заради москитите и скоро потънаха в дълбок сън. Аз седях безмълвно, без да обръщам внимание на жилещите насекоми, и мислех за далечния Сион, крепостта на избавлението, за Гетсимания, за мястото на разпятието, за скалния гроб и ликуващия вик: «Той наистина възкръсна и не е вече тук!» [3] Библия (Цариградско издание 1945 г.), Изход 3, 5 — б. пр.

Тогава един крокодил се измъкна на брега и се заприбутва към нас по просеката, която бяхме проправили в храсталака. Като ни съгледа, спря. Изглеждаше, сякаш размисля дали да побегне, или да нападне. Вероятно се реши на второто, защото след къса пауза продължи пътя си. Аз грабнах мечкоубиеца и му пратих един куршум в окото. Той изрева, замята се насам-натам, завъргаля се, докато се обърна по гръб. Беше мъртъв. Един черен кайман с дължина близо четири метра.