Джеймс Купър: Последният мохикан

— Младите девойки са сторили достатъчно — каза той. — Даровете им бяха според изискванията на техния рай; духът на една бледолика не се нуждае нито от храна, нито от облекло. Аз виждам — прибави той, като отправи поглед към Дейвид, който разгърна книгата си, готов да запее свещена песен, — че друг, който познава по-добре от мене християнските обичаи, се готви да говори.

Момичетата се отдръпнаха скромно настрана и от главни действуващи лица при погребението се превърнаха в смирени и внимателни зрителки на това, което последва. Докато Дейвид изливаше благочестивите си чувства, те не си позволиха да проявят ни най-малко учудване, нито да хвърлят дори един нетърпелив поглед. Слушаха също като тези, които разбираха значението на непознатите думи, сякаш чувствуваха изразената в тях тъга, надежди и примирение.

Развълнуван от сцената, на която току-що бе станал свидетел, и повлиян може би от собствените си скрити чувства, певецът надмина себе си. В сравнение с меките гласове на девойките неговият топъл, плътен глас звучеше не по-зле; по-разнообразната му мелодия имаше това предимство — поне за онези, за които бе специално предназначена — че беше разбираема. Той завърши химна тъй, както го бе започнал — сред дълбока и тържествена тишина.

Когато песента завърши, по беглите, свенливи погледи, както и по общото, макар и слабо раздвижване на множеството, личеше, че всички очакват и бащата на починалата да каже нещо. Мънроу, изглежда, съзнаваше, че е дошъл моментът на най-силното напрежение, на което е способна човешката природа. Той свали шапка от посивялата си глава и с твърд, спокоен поглед изгледа плахата, тиха тълпа, която го заобикаляше. После направи знак на разузнавача да го слуша и заговори:

— Кажете на тези добри и мили девойки, че един баща с отпаднали сили и разбито сърце им благодари. Кажете им, че този, на когото под различни имена всички се кланяме, не ще забрави милосърдието им и че не е далеч времето, когато може би ще се съберем около трона му без разлика на пол, положение или цвят на кожата.

Разузнавачът слушаше разтреперания глас, с който старият воин изрече тези думи, и бавно поклати глава като човек, който се съмнява във въздействието им.

— Да им кажа това — рече той, — би означавало да ги уверя, че снегът не вали през зимата или че слънцето е най-силно, когато листата на дърветата падат.

После, като се обърна към жените, той предаде благодарността на бащата по най-пригоден за слушателите начин. Главата на Мънроу бе клюмнала на гърдите му и той отново бе потънал в скръбта си, когато споменатият преди малко млад французин се осмели да го докосне леко по лакътя. Щом привлече вниманието на опечаления старец, той посочи група млади индианци, които приближаваха с лека и добре покрита носилка, а после му показа към слънцето.

— Разбирам ви, господине — отвърна Мънроу с глас, в който звучеше насила наложена твърдост, — разбирам ви. Такава е волята на небето и аз се подчинявам. Кора, дете мое, ако молитвите на един покрусен баща биха могли сега да ти помогнат, колко блажена би била! Хайде, господа — прибави той, като се огледа наоколо с величествено спокойствие, при все че гордостта, която трепереше по старческото му лице, беше твърде силна, за да се скрие, — дългът ни тук е свършен. Да вървим!

Хейуърд се подчини на подканването, което ги отдалечаваше от мястото, където всеки миг чувствуваше, че самообладанието му може да го напусне. Но докато другарите му се качваха на конете, той намери време да стисне ръката на разузнавача и да му напомни за обещанието, което си бяха дали — да се срещнат отново в редовете на британската армия. После, като скочи на седлото, той подкара коня си към носилката, откъдето се чуваха тихи, сподавени ридания, които издаваха присъствието на Алиса. Така всички бели мъже с изключение на Ястребово око — Мънроу, оборил глава, последван от Хейуърд и Дейвид, които тъжно мълчаха, адютантът на Монкалм и неговата охрана — минаха пред очите на делаварците и скоро изчезнаха в обширната гора.

Но връзката, с която общото нещастие съедини сърцата на тези простодушни горски обитатели със сърцата на чужденците, които за кратко ги бяха посетили, не можеше лесно да се скъса! Много години легендата за бялата девойка и за младия мохикански воин скъсяваше дългите нощи и облекчаваше измерителните походи или въодушевяваше младите и смелите с желание за отплата. А и второстепенните действуващи лица в тези важни събития не бяха забравени. Чрез разузнавача, който дълго след това им служеше за връзка с цивилизования свят, те научиха, че Сивата глава скоро се прибрал при дедите си — сломен, както погрешно се смятало, от военните си несполуки. Научиха също, че Широката ръка отвел живата дъщеря на Мънроу далеч в селищата на бледоликите, където най-после сълзите й пресъхнали и били последвани от светли усмивки, по-присъщи на веселата й природа.