Съмърсет Моъм - На тясно в ъгъла

— Най-добре му кажи да се измита оттука колкото се може по-скоро — каза в заключение Ким Чинг, като премина на английски.

Нощта се беше спуснала, когато д-р Сондърз отново се разходи до магазина на Ким Чинг. Никълз и Блейк седяха там и пиеха бира. Той ги отведе до странноприемницата. Морякът бъбреше за различни дреболии, несвързани помежду си, а Фред беше все така умърлушен и мълчалив. Д-р Сондърз разбра, че сигурно ги придружаваше против волята си. Когато Фред влезе във всекидневната, огледа се нервно и подозрително — сякаш очакваше да види кой знае какво, и внезапно се стресна от дрезгавия писък на питомния геко 15 15 Влечуго от семейство „гекони“. — Б.пр. .

— Гущерът е — каза Сондърз.

— Без малко да подскоча.

Д-р Сондърз извика Ах Кай — слугата си — и му поръча да донесе уиски и чаши.

— Не смея да го пия — каза шкиперът. — Направо ме трови. Как би ти се харесало, ако винаги хапваш или пийваш с ясното съзнание, че после ще страдаш?

— Да видя мога ли да ти бъда полезен — каза доктор Сондърз.

Отиде до шкафчето с лекарствата и смеси разни неща, даде ги с чаша вода на капитана и му каза да ги изпие.

— Дано ти помогне да си изядеш вечерята на спокойствие.

Наля уиски на себе си и на Фред Блейк и пусна грамофона. Младият човек се вслуша в плочата и изражението му стана по-съсредоточено; когато плочата свърши, отиде, пусна друга и остана прав, загледан в устройството, като леко се поклащаше в такт с ритъма. Един-два пъти погледна крадешком към доктора, но докторът се престори, че не го забелязва. Капитан Никълз, чиито очи вечно шареха, водеше разговора, който се състоеше главно от въпроси за този или онзи във Фу-Чжоу, Шанхай, Хонконг и от описания на пиянски вечери, прекарани по тези места. Ах Кай донесе яденето и седнаха да вечерят.

— Обичам да се храня — каза капитанът. — Но не и с разни деликатеси, забележете. Обичам храната да е добра и проста. Не съм голям лапач. Никога не съм бил. Парче от плешка и два-три зеленчука, с малко сирене за довършване — това ми стига. По-просто не може да бъде, нали? А след двадесет минути — като по часовник — агония. Казвам ви — не си струва да живее човек, ако страда като мене. Познавате ли стария Джордж Вон? Голям човек беше. Беше на едно от корабчетата, пътуваше до Амой. Такава диспепсия имаше, че се обеси. Не би ме учудило, ако и аз стигна дотам някой прекрасен ден.

Ах Кай не беше лош готвач и Фред Блейк отдаде дължимото на обяда.

— След храната на платнохода това е направо угощение.

— Продуктите са главно консервирани, но момчето слага подправки. Китайците са родени готвачи.

— От пет седмици насам това е най-добрият ми обяд.

Д-р Сондърз си спомни как те му казаха, че идват от остров Четвъртък. Както твърдяха, че времето е било хубаво, не можеше да са пътували повече от седмица.

— Що за място е остров Четвъртък? — попита той.

Отговори му капитанът.

— Самият ад. Има само кози. Вятърът духа шест месеца в една посока и шест месеца обратно. Действува ти на нервите.

Капитан Никълз говореше, а в очите му светеше пламъче, сякаш знаеше какво се крие зад простия въпрос на доктора и се радваше, че се е измъкнал толкова лесно.

— Там ли живеете? — доктор Сондърз се обърна към младия човек, невинно усмихнат.

— Не, в Брисбен — отговори другият рязко.

— Фред има известен капитал — каза капитан Никълз — и реши, че не е зле да поогледа тия места за нещо, в което да го вложи. Аз му дадох идеята. Нали разбираш, познавам островите като петте си пръста и добре знам, че един млад човек с известен капитал може да сполучи тука. Ако имах известен капитал, непременно щях да си купя плантация на някой остров.

— Ловим по малко и бисерни миди — каза Блейк.

— Работна ръка се намира лесно. Естествено само туземци. После ти остава да се излежаваш и да гледаш как работят за тебе. Живот — мечта. Само да си млад.

Шарещите очи на капитана спряха за момент приковани към ведрото лице на д-р Сондърз — лесно се разбираше, че наблюдава ефекта от казаното. Докторът разбра, че следобеда те са скалъпили историята, която разказваха. А когато шкиперът видя, че д-р Сондърз не се лъже лесно, весело се ухили. Сякаш лъжите му доставяха такова удоволствие, че би го обидило, ако ги възприемат сериозно.

— Затова спряхме тука — продължи той.

— Малко са нещата на тия острови, за които Ким Чинг да не знае, затова ми хрумна да правим бизнес с него. Рекох на момчето от магазина да предаде на старчето, че съм тука.