Конн Иггульден - Земя на славата

— Освен ако не го е убил ей така, за кеф — възрази Рений. — И ако не разправя на приятелите си, че сме слаби и глупави. — Не се осмели да продължи, а се приближи до Брут, взе амфората от него и, притискайки я с чуканчето на лакътя си, напълни чашата си. В яда си разля по пода част от течността.

Юлий леко присви очи към стария гладиатор. Бавно си пое дъх, за да овладее гнева, който се надигаше в него.

— Няма да бъда Сула, нито Катон. Не го ли разбра най-после, Рений? Няма да управлявам със страх и омраза и да проверявам всяко ястие за отрова. Не разбра ли? — Гласът му се извиси. Рений сведе очи — осъзна, че е прекалил.

Юлий вдигна стиснат юмрук. Трепереше от ярост.

— Рений, стига да кажа една дума и Кир ще прободе сърцето ти. Той е роден на бреговете на други земи, но е римлянин. Той е воин на Десети легион и е мой. Не го държа със страх, а с любов. Не разбираш ли?

— Естествено, че разбирам. Ти…

Юлий го прекъсна с махване на ръка. Почувства остра болка между очите. Страхът, че може да получи пристъп пред всички, изпари гнева му и той се почувства уморен, дори изтощен.

— Оставете ме. Всички. Извикайте Кабера. Прости ми, Рений. Трябваше да викна на някого, за да избистря мислите си.

Старият гладиатор кимна и излезе с другите. Юлий остана сам. Падащият здрач се беше превърнал почти в нощ. Младият мъж запали лампите, застана до отворения прозорец и притисна чело до студения камък. Главоболието пулсираше. Юлий тихо изстена и заразтрива слепоочията си с кръгообразни движения, както го беше учил Кабера.

Имаше толкова много работа, а вътрешният му глас непрекъснато му шепнеше подигравателно. Дали не се криеше сред тези хълмове? Някога бе мечтал да се изправи в сградата на сената, а сега се бе оттеглил надалеч. Корнелия бе мъртва, Тубрук също. Дъщеря му бе… непозната. Живееше в къща, която бе посетил само за една нощ за цели шест години. Навремето жадуваше да премери силата и ума си с мъже като Сула и Помпей. Сега при самата мисъл отново да се хвърли в игрите на властта му се гадеше от омраза. Със сигурност беше много по-добре да си създаде дом в Испания, да си намери жена тук и никога повече да не види родното си място.

— Не мога да се върна — каза той прегракнало.

Рений намери Кабера в обора — тъкмо пробождаше с игла подутината над копитото на един кон. Конете сякаш винаги разбираха, че се опитва да им помогне, и дори и най-буйните заставаха кротко само след няколко промърморени думи и потупвания.

Рений изчака, докато Кабера изстискваше гнойта. Конят потръпна, сякаш го бяха накацали мухи, но не ритна лечителя — кракът му остана спокойно в здравите му ръце.

— Вика те — каза Рений.

Кабера вдигна глава и посочи с брадичка.

— Би ли ми подал ей онова гърне?

Рений му го даде — гърне с лепкава смола за запечатване на раната — и загледа как Кабера мълчаливо работи. Когато затвори раната, лечителят се обърна към него и каза:

— Притеснен си за Юлий.

— Той се убива тук. Разбира се, че съм разтревожен. Не спи. По цяла нощ гледа картите. Аз… не мога да говоря с него, без да се скараме.

Кабера се пресегна и хвана железните мускули на ръката му.

— Той знае, че ще си тук, ако има нужда от теб. За тази нощ ще му дам приспивателно. Да дам и на теб? Изглеждаш изтощен.

Рений поклати глава.

— Просто направи каквото можеш за него. Не мога да го гледам как се мъчи.

Кабера загледа след едноръкия гладиатор, който се отдалечи в тъмнината.

— Ти си добър човек, Рений.

Каза го съвсем тихо, сякаш на себе си.

Сервилия стоеше до парапета на малкия търговски кораб и гледаше хората на кея и рибарите. Във водите край пристанището на Валенция имаше стотици малки лодки и капитанът на два пъти беше заповядал на прекалено приближилите риболовци да се отдалечат от кораба му, но без успех. Сервилия се усмихна, когато поредният млад испанец вдигна една риба и й изкрещя някаква цена. Отбеляза колко ловко пази равновесие в лодчицата си. Носеше само тясна платнена препаска и широк колан, от който се подаваше нож. Реши, че е хубав.

Капитанът му махна да се отдалечи, но рибарят не му обърна внимание, а продължи да предлага улова си на жената, която му се усмихваше толкова мило.

— Ще купя улова му, капитане — рече Сервилия.

Той се намръщи и гъстите му вежди се събраха.

— Парите са си твои, но на пристанището цените ще са по-ниски.

Тя го потупа по рамото и лицето му веднага се разведри.

— Няма значение. Горещо е, а и след толкова време на кораба ми се иска нещо прясно.