Лоренс Даррелл: Балтазар

— Корабът трябваше да се отклони от курса заради повреда в двигателя. Това е един от корабите на Несим. Капитанът му се казва Хасим Коли, стар мой приятел. Не си ли го спомняш? Нима? От твоето описание се ориентирах приблизително къде може да се намираш; но не съм и очаквал, че ще се случи да ме докарат до самия ти праг. Сериозно ти говоря! — Смехът му бе искрен и на душата ми олекна.

Ала аз почти не го чувах, защото думите му запалиха у мен трескаво желание да видя тези негови Междуредия, да се върна наново — не към книгата (тя никога не е представлявала интерес за мен, понеже и без това никога нямаше да бъде публикувана), а към града и неговите обитатели. Защото през дните на моята самота скъпата ми Александрия се бе превърнала за мен във философия на съзерцанието, в мономания. Така силно се развълнувах, че просто не знаех какво да му кажа.

— Остани с нас, Балтазар… — рекох — остани за известно време…

— Потегляме след два часа — отвърна ми той и потупа листовете хартия. — Може да ти причинят трескави видения — добави колебливо.

— Добре — отвърнах. — Точно това ми трябва.

— В края на краищата ние всички продължаваме да бъдем живи хора — каза той, — каквото и да се опитваш да направиш от нас, които най-малкото все още сме живи. Мелиса и Пърсуордън — те не могат да се защитят, защото са мъртви. Поне така си мислим.

— Така си мислим. Най-добрите отговори винаги идват откъм отвъдното.

Седнахме и се разприказвахме за миналото, малко сковано, разбира се. Той бе вечерял на кораба и аз не можех да му предложа нищо друго освен чаша добро местно вино, което отпиваше на бавни глътки. По-късно ме помоли да види детето на Мелиса и аз го поведох през гъстите олеандри към мястото, откъдето и двамата се загледахме в осветената от огъня стая, в която тя спеше — красива и сериозна, пъхнала палец в устата си. Тъмните жестоки очи на Балтазар се разнежиха, докато съзерцаваше малкото й, леко дишащо телце.

— Един ден — обади се той тихо — Несим ще пожелае да я види. При това много скоро, бъди сигурен. Вече е започнал да разпитва за нея, да проявява любопитство. С напредването на възрастта той все повече ще чувства нужда от нея, помни ми думите. И издекламира на гръцки: „Първо младите, като лозница, обвиват старите стълбове на своите старейшини, които с радост сещат пръстите им върху себе си — меки и нежни; после старите тръгват да се спускат по прекрасните стволове на младите тела, надолу към смъртта си.“ Нищо не отвърнах. Само усетих, че стаята диша, а не нашите тела.

— Тук си много самотен — рече Балтазар.

— Да, но това ми харесва.

— Така е. Завиждам ти. Наистина.

И в този миг погледът му падна върху недовършения портрет на Жюстин, който Клия ми бе подарила в един друг живот.

— Този портрет — каза той, — който бе прекъснат от една целувка. Колко ми е приятно да го видя отново — колко приятно! — И се усмихна. — Сякаш чуваш любима и позната мелодия, която неизменно те връща към едно и също изживяване. — Не казах нищо. Не посмях.

Той се обърна към мен.

— А Клия? — изрече най-накрая с глас на човек, който пита ехото.

— Не ми се е обаждала от векове — отвърнах. — Тук времето е без значение. Няма да се учудя, ако се е омъжила, заминала е в друга страна, има деца, както и репутацията на добър художник… въобще всичко, което човек може да й пожелае.

Той ме изгледа с любопитство и поклати глава.

— Едва ли. — И това бе всичко.

Отдавна бе минало полунощ, когато моряците му извикаха откъм тъмната маслинова горичка. Поех с него към плажа, беше ми тъжно, че си тръгва толкова скоро. Лодка с един моряк, който бе вече сграбчил веслата, чакаше на брега. Каза нещо на арабски.

Пролетното море беше пленително топло след слънчевия ден, и когато Балтазар седна в лодката, изведнъж реших да го придружа с плуване до кораба, до който нямаше повече от двеста ярда. Точно така и направих, помотах се наоколо, докато той се качи на палубата и издърпат лодката.

— Пази се от витлото — извика ми. — Връщай се, преди да са пуснали моторите.

— Да, да.

— Почакай! — И той се втурна обратно в каютата си, появи се след миг и пусна нещо във водата до мен. То падна с мек плясък. — Една роза от Александрия — рече, — от града, който може да предложи на влюбените в него всичко друго, но не и щастие. — Той се изсмя. — Дай я на детето.

— Балтазар, довиждане!

— Пиши ми… няма от какво да се боиш.

Уловен като паяк в мрежата от светлини, попаднах в една от жълтите локви, които лежаха на пътя ми към потъналия в мрак бряг. Обърнах се и продължих да махам.