Робърт Грейвс - Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

На Август му е било ясно, че първият от косматите, тоест от Цезарите (защото цезар значи „космата глава“), е бил неговият правуйчо Юлий, който го е осиновил. Юлий бил плешив и бил известен с развратността си както с единия, тъй и с другия пол, а неговият боен кон, знае се от официалните летописи, бил някакво чудовище, което имало пръсти вместо копита. Юлий оцелял в многобройни тежки битки, за да бъде убит накрая в сградата на Сената от Брут. А Брут, макар да бил уж син на другиго, се смятал за роден син на Юлий. „И ти ли, сине мой!“ — извикал Юлий, когато Брут тръгнал насреща му с кама в ръка. За пуническото проклятие вече писах. Август сигурно е разпознал себе си във втория от цезарите. И наистина в края на живота си той се бе похвалил, оглеждайки храмовете и обществените сгради, които така блестящо бе застроил наново, и имайки пред вид освен това труда на целия си живот, посветен на укрепването и прославянето на империята, че бил намерил Рим в глина, а го оставял в мрамор. Но що се отнася до въпроса за неговата смърт, той вероятно е сметнал пророчеството или за неразбираемо, или за невероятно: и все пак се е поколебал да го унищожи. Кой е третият космат, кой четвъртият и кой петият, тази история ще покаже съвсем ясно; а пък аз бих бил наистина глупак, ако след като приемам безпогрешната точност на предсказанията във всяка тяхна подробност до настоящия момент, не съм в състояние да позная кой е шестият космат; и ако не се радвам заради Рим, е, че не ще има седми космат да го наследи.

Не си спомням баща си, който е починал, докато съм бил дете, но на младини не пропущах възможност да събирам най-подробни сведения за живота и нрава му от всички — сенатори, войници или роби, които са го познавали. Започнах да пиша биографията му като пръв опит в областта на историята и макар баба ми, Ливия, скоро да сложи край на това, аз продължих да събирам материали с надеждата, че един ден ще мога да довърша започнатото. Всъщност привърших биографията неотдавна, но дори и днес е безсмислено да правя опит да я пускам за прочит. Тя е пропита с такъв републикански дух, че в мига, в който Агрипинила — сегашната ми жена — узнае за нейното публикуване, всички екземпляри ще бъдат иззети, а бедните ми писари-преписвачи ще пострадат невинно заради моето неблагоразумие. Ако имат щастие, ще се измъкнат, без да им счупят ръцете и да отрежат палците и показалците им — забавление, присъщо на Агрипинила. Ах, как ме мрази тази жена!

В живота примерът на баща ми ме е ръководил по-силно от примера на когото да било друг освен на брат ми Германик. А пък Германик, тук всички са единодушни, бил същинско копие на баща ми по лик, телосложение (само че с по-тънки крака), по смелост, жив ум и благородство; затуй аз често си мисля за двамата като за един. Да можех да подхвана тази история направо от разказа за детството си, без да се връщам по-назад от моите родители, сигурно бих го сторил, защото родословните дървета и семейните истории са отегчително нещо. Ала не е възможно да отмина само с няколко думи баба си Ливия (единствената от четиримата ми дядовци и баби, жива по време на рождението ми), понеже тя за жалост е главното действуващо лице в първата част на моята история и ако сега не разкажа за живота й на младини, по-сетнешните й деяния ще са необясними. Споменах, че беше омъжена за император Август: това бе вторият й брак, последвал развода й с моя дядо. Подир смъртта на баща ми тя стана фактически глава на семейството, измествайки и майка ми Антония, и чичо ми Тиберий (законния глава), и дори самия Август — на чието могъщо покровителство баща ни в своето завещание бе поверил нас, децата.