Робърт Грейвс: Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Речта наистина гъмжи от тромави изречения, но тя по всяка вероятност е буквална разшифровка от официалния стенографски запис на точните думи на Клавдий към Сената — реч на един изморен човек, опитващ се старателно да скалъпи изреченията си по грубо нахвърлени бележки. „Аз, Клавдий“ е написана на говорим език, защото гръцкият в действителност е език по-податлив за жив разговор, отколкото латинският. Откритото неотдавна писмо на Клавдий до александрийците, написано на гръцки — което вероятно е било обработено и от някой императорски секретар, — се чете много по-гладко, отколкото едуинската реч.

За поправките в областта на класиката изказвам благодарност на мис Еърлис Робъртс, а за подобренията в литературния ми стил — на мис Лоура Райдинг.

1934

Р. Г.

Аз, Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик и Тоя и Оня и Еди-кой си (тъй като не смятам да ви отегчавам отсега с всичките си титли), който бях някога — всъщност до неотдавна — познат на приятелите и роднините и близките си като „Клавдий идиота“, или „Оня Клавдий“, или „Клавдий пелтека“, или „Кла-Кла-Клавдий“ и най-вече като „бедния чичо Клавдий“, сега сядам да пиша странната история на моя живот; ще започна с най-ранното си детство и ще продължа година по година, докато стигна до мига на съдбоносната промяна, когато преди около осем лета, вече петдесет и една годишен, изведнъж се озовах оплетен в мрежата на — да я наречем — „щастливата беда“, от чиито нишки не успях да се измъкна. (41 г. от н.е.)

Тази не е първата ми книга, не; всъщност литературата и по-точно писането на история, която като младеж изучавах тук в Рим при най-добрите тогавашни учители, си беше, до настъпването на промяната, мое единствено занимание и увлечение в продължение на повече от тридесет и пет години. Затуй нека читателите не се дивят на обиграния ми стил: наистина сам Клавдий пише тази книга, не неговият секретар, нито пък някой от ония официални историци, на които обществениците обикновено доверяват спомените си с надеждата, че изящният стил ще може да придаде смисъл на безсмислието, а пък ласкателствата ще забулят пороците. В настоящото писание, кълна се в боговете, аз сам ще съм си секретар и свой официален летописец: пиша със собствената си ръка, а каква полза може да извлече човек, който ласкае сам себе си? Нека добавя, че това не е и първата история на живота ми, която съм писал. Някога съставих друга една в осем книги за градския архив. Беше скучна работа, в която почти нищо не вложих, защото я писах като обществено задължение. Да си призная, докато я съчинявах — преди около две години, — бях много зает с други неща. По-голямата част от първите четири книги издиктувах на един мой секретар грък и му поръчах да не променя нищо, докато я пише (освен където се налага — заради ритъма на изреченията или за да се избягнат противоречията, или пък повторенията). Но не искам да крия, че почти цялата втора част на творбата и дори някои глави от първата бяха съчинени от същия този човек, Полибий (когото аз сам, докато беше млад роб, нарекох с името на известния историк), по материали, дадени му от мен. А той пък тъй точно съумя да нагоди стила си към моя, че след като я свърши, никой не можеше да различи кое е мое и кое — негово.

Скучна книга беше, пак повтарям. Нямах правото да критикувам император Август, който е вуйчо на майка ми, нито пък неговата трета и последна съпруга Ливия Августа, която ми е баба, защото и двамата бяха официално обожествени, а пък аз, в качеството си на жрец, съм свързан с техните култове; и макар че бих могъл много остро да порицая двете недостойни предшественици на Ливия Августа, спря ме чувството за приличие. Несправедливо щеше да е да оправдавам Ливия, а и самия Август, що се отнася до подчинението му пред тази забележителна и — нека веднага кажа — ужасна жена, а да разказвам истината за другите две, чиято памет не е закриляна, както техните, от религиозен страх.

Затова я и оставих да става скучна книга, отбелязвайки само такива неоспорими факти като например, че този и този се оженил за тази и тази, дъщерята на еди-кой си, който имал не знам какви си обществени заслуги, без да споменавам политическите причини за брака, нито задкулисните сделки между семействата. Или пък пишех, че еди-кой си умрял внезапно, след като изял някакво ядене с африкански смокини, без да споменавам думата отрова, нито в чия полза се е оказала смъртта освен в ония случаи, когато фактите биваха подкрепяни с решение на криминалния съд. Не съм казвал лъжи, но не съм казвал и истината така, както възнамерявам да я кажа тук. Днес, когато разгръщах тази книга в библиотеката при храма на Аполон на Палатинския хълм, за да си опресня паметта за някои дати, с интерес прочетох известни пасажи в главите за обществената ми дейност, за която мога да се закълна, че съм ги или писал, или диктувал — дотолкова стилът подхождаше на моя, но които все пак не си спомням нито да съм писал, нито пък диктувал. Ако са от Полибий, значи, са неподражаем пример за подражателство (вярно, че е имал подръка и другите ми истории), но ако наистина са мои, тогава паметта ми е отслабнала дори повече, отколкото разправят моите врагове. Препрочитам току-що написаното и забелязвам, че вместо да разпръсна, подхранвам подозрението, първо, що се отнася до личното ми авторство над онова, което ще следва, после до почтеността ми като историк и най-сетне до способността ми да запаметявам факти. Но няма да го зачерквам, в края на краищата пиша, както чувствувам, а в течение на разказа читателят все повече ще се убеждава, че не крия нищо — защото много от казаното не ще е в моя полза.

Читать дальше