Графиня просякиня

— Сто долара? Това е твърде много, лейди Гулд — каза Ирма. — Нека първо се уверите, че заслужавам тази цена, и тогава ми я дайте.

— Не, решено е! Можеш ли да започнеш от утре сутринта?

— Много съм ви признателна, лейди Гулд. Позволете ми да ви помоля за още нещо. Бих искала да посещавам веднъж седмично болното си дете!

— Разбира се, Ирма! Колко си щастлива, че имаш дете! Почакай още малко; съпругът ми скоро ще се върне. За него ще бъде удоволствие да се запознае с теб.

Ирма трепна. Наложи се да употреби цялата си енергия, за да скрие вълнението си.

— Ще се радвам да се запозная с вашия съпруг — каза тя, — но сега ми позволете да се оттегля. Утре ще дойда точно в определеното време.

Тя се поклони учтиво и напусна салона, но навън се олюля. Проявеното от нея самообладание беше свръхсилите на една жена. Но сега едва не изгуби съзнание. Тя въздъхна тежко. Очите й плуваха в сълзи.

Значи това беше жената, завладяна от Артур. Нейната съперница! Почувства страшна омраза към нея, но същевременно и я съжаляваше заради неопитността й и заради това, че е излъгана. Каква комедия щеше да бъде стоенето й в тази къща! Комедия, построена върху страдания.

На другата сутрин отиде у Йохан Гулд. Едва беше отворила вратата, когато насреща й се появи висок, млад и хубав мъж. Той се стъписа и се дръпна назад, като извика само:

— Ирма!

— Артур! — отговори тя машинално и за да не бъде забелязана срещата им, побърза да се насочи към най-близката врата. Мъжът я отвори със светкавична бързина и бутна вътре разтревожената жена, като сам влезе след нея. За един миг Ирма се озова пред лицето на своя съпруг след толкова години раздяла. Погледът му беше демоничен и я изплаши. Цялата й любов, скътана в гърдите й до този момент, изчезна изведнъж. След като беше положила толкова усилия да го издири и намери, сега тя изпитваше ужас пред този човек.

— Ходи ли при жена ми? — попита Йохан Гулд.

— От нея идвам сега, от тази, която ти лъжеш.

Той пребледня.

— И какво стана?

— Ангажирах се като компаньонка.

— Какво ще правиш тук, в моя дом?

— Ти знаеш, нали ти писах!

Тя огледа стаята и забеляза:

— Хубаво е при тебе. Каква разлика между миналото и настоящето!

— Трябва да си преживяла много нещастия — заговори мъжът по-меко след дълго мълчание.

— Нещастия! Ако всички мои страдания могат да се нарекат просто нещастия! Страдах много, и то само по твоя вина. Разболях се, постъпих в болница и когато излязох оттам с детето си…

— С детето си ли?

— Да, да… с нашето дете! То беше толкова слабо, че се страхувах да не умре.

— Къде е то сега?

— Нямаш търпение да узнаеш ли?

— Струва ми се, че не е истина. То действително ли съществува?

— Мислиш ли, че мога да лъжа за такова свято нещо, каквото е раждането на едно дете! Искаш ли доказателства?

— Да, искам!

— Ето ги!

Ирма извади от джоба си пакет документи.

— Ето брачното ни свидетелство, ето и акта за раждането на детето.

Когато видя книжата, мъжът изпадна в ярост. В ръцете си Ирма държеше честта, бъдещето и съдбата му. Тези документи й даваха власт над него. Тя можеше да му стори всичко, каквото пожелае. Искаше му се да ги грабне, да ги изтръгне от ръцете й. Той се хвърли върху нея.

— Помощ, помощ! — извика тя.

Книжата се бяха пръснали по пода. Гулд притисна в обятията си младата жена. В това време вратата бавно се отвори и на прага й застана Мери. Тя остана смаяна от гледката. Артур бързо се отдръпна от Ирма — той беше твърде разстроен от неочакваната поява на Мери.

— Какво става тук? — попита тя.

Вместо отговор Артур вдигна припадналата Ирма и я положи на дивана. Това му даде време да се съвземе и да намери подходящо обяснение:

— Намерих тази жена в безсъзнание отвън, в коридора, и я пренесох тук. Коя е тази нещастница?

— Една германка, която ангажирах снощи за моя компаньонка — отговори Мери. — Ето и документите й. Изпадна ли са от ръката й.

Тя се наведе и вдигна книжата.

— Дай ми ги — изплашено каза Йохан Гулд и протегна ръка.

Междувременно Ирма дойде в съзнание. Тя се изправи и се огледа. Видя актовете, които беше изпуснала, и скочи към тях, но Мери ги грабна и ги стисна здраво.

— Бедната жена — каза тя, — по-добре ли си сега?

— Не се безпокойте, миледи, сега съм добре!

Тя излезе от стаята със светнал поглед, който изплаши Артур. Той се чувстваше неин пленник.

— Спечели! Мистър Стивънс пак спечели! А мистър Гулд изгуби цяло състояние!