Кристина Дод - Бедствие на високи токчета

— Защо?

— Алан ме заряза.

— Лъжеш! Алан ли?!

Малкото помещение беше претъпкано с големи стоки, наредени покрай стените, и с малки стоки, изложени под стъкления щанд. Всяка вещ си имаше флуоресцентно етикетче, на което цената бе написана с черен вълшебен маркер. Бренди се усмихна на азиатеца зад касата и на двамата красавци, които се мотаеха край щанда с оръжията.

Беше й забавно.

Е, не беше особено приятно, че се налагала отиде на важно благотворително мероприятие… сама. Но си имаше план. О, да, имаше си план.

— Господин Нгуен? — обърна се тя към мъжа на касата.

— Да. — Собственикът беше нисък, със съвсем черна коса, тъмни очи и хубава златиста кожа.

Бренди постави черната кадифена кутийка на щанда.

— Ерик Лернер от блока, където живея, ме увери, че сте почтен и ще ми дадете добра цена.

— Важно е да имам клиенти. Благодарете на Ерик от мое име.

— И тъй, колко? — Тя побутна кутийката към него. В същото време каза по телефона: — Приятелката на Алан е бременна от него и двамата на бърза ръка са се венчали в Лас Вегас.

— А музикалното оформление е било на Елвис, така ли?

— Откъде да знам.

— Я чакай! — каза Ким. — Значи тоя мерзавец Алан е спал с момичето и е бил принуден да се ожени?

Сега пък Ким изненада Бренди.

— Не го ли харесваш?

— Нали знаеш, че докторите винаги имат един характерен маниер на говорене, който те кара да обръщаш внимание на всяка тяхна дума?

— Аха.

— От Алан щеше да излезе добър счетоводител.

Бренди шумно се разсмя.

Собственикът на заложната къща не беше много стар, може би имаше шейсет години, но трепереше като паралитик. Пръстите му едва поднесоха бижутерската лупа към окото и той огледа диаманта.

— Май не личи сърцето ти да е разбито — предпазливо подхвърли Ким.

— По-късно може и да ми проличи. Точно сега съм адски бясна. Ободрява ме това, че ще заложа диаманта си и на Алан ще му излезе солено да си го върне.

— Хм. Ясно. Добре.

Бренди усети, че Ким мисли над нещо, чийто смисъл й убягваше, но какво от това? Важното беше да си отмъсти. Независимо на какво ги учеха в курса по етика, отмъщението имаше страхотен вкус.

— Разкошен диамант в елегантен обков — изкоментира господин Нгуен.

— Лесно ще успеете да го препродадете — съгласи се Бренди.

В ухото й Ким я попита:

— Какво каза Тифани за Алан и новата му съпруга?

— Още не съм й казала.

— Да не кажеш на майка си! — не повярва Ким.

— Не мога. Ще има да ми натяква. „Нали ти казах, че трябва да угаждаш на мъжа. Нали ти казах, че неговата кариера е по-важна от твоята. Нали ти казах да бъдеш степфордска съпруга.“

— Според мен доста подценяваш майка си. — Както обикновено, когато обсъждаха Тифани, Ким звучеше зряло и уравновесено.

— Снощи, след като изобщо не ми се беше обаждал, откакто се пренесох, тя го защити. — Вчера това само я беше подразнило, но днес направо я вбесяваше.

— Снощи ти още си смятала да са омъжиш за него и Тифани отчаяно е искала всичко между вас да е на шест. Затова те е посъветвала както е могла.

— Щом казваш. — Не бе изключено Ким да е права. Вероятно беше права. Но Бренди беше в настроение да се заяжда.

— Ти говори ли с татко? — Тонът на Ким бе дълбоко подигравателен, както винаги, когато говореше за баща им.

— За Алан ли? Едва ли. — Гласът на Бренди преливаше от сарказъм.

— Да му честитиш рождения ден.

— Ужас! Отново забравих. — А Тифани я бе подсетила.

— Недей да се кориш. Стегнах се и му се обадих. Копелето даже не ми вдигна, затова оставих съобщение.

— Извадила си късмет.

— И аз така се убеждавам.

Господин Нгуен съзерцаваше диаманта в дълбок размисъл и почукваше с пръст брадичката си.

— Нося гаранционната карта — увери го Бренди. Половин нощ бе търсила картата, която удостоверяваше чистотата на диаманта. Азиатецът само й хвърли бегъл поглед.

— Добре, давам ви осем хиляди.

— Осем ли? — смая се Бренди. Алан беше платил десет хиляди; нарочно й беше показал касовата бележка. Всъщност беше изискал тя хубаво да погледне касовата бележка.

Задник!

Тъй като се наложи Тифани да разпродаде бижутата си, за да се издържат, Бренди натрупа опит със собствениците на заложни къщи. Те никога не даваха повече от четвърт от реалната стойност, а и тогава си придаваха вид, че ти правят много голяма услуга. И още: те никога, ама никога не бъркаха в оценката на бижуто.

Пазарлъкът с такива хора беше тънко изкуство и Бренди се беше подготвила. Но може би докато е залягала над учебниците по право, стойността на диамантите рязко е скочила. Тя не се поколеба: