Кристина Дод - Бедствие на високи токчета

— Бренди, върни ми пръстена.

— Пръстен?

— Стажант съм. Не мога да си позволя друг диамантен пръстен, затова си искам този, който ти дадох. — Когато тя не отговори, той нетърпеливо добави: — Годежния пръстен.

Бренди погледна безименния си пръст. Беше свалила пръстена, за да предпази диаманта, докато разопакова багажа. Защото олицетворяваше старателно планиране, логични житейски решения, истинска любов и разни други глупости.

Ръката й се сви в юмрук.

— А-а-лан-н — извика тя в доста прилична имитация на Фоун, — това не е твоят пръстен. А моят . Приеми от мен един малък юридически съвет. В подобна ситуация владението представлява деветдесет процента от собствеността.

Тя прекъсна връзката. Прекъсна я тихо, без намек за надигналия се гняв, но все пак я прекъсна.

Телефонът започна да звъни. И да звъни. И да звъни. Трябваше да намери телефонния си секретар и да го включи. Освен това трябваше да поговори с някого.

Отвори аптечката и се втренчи в рафта, където диамантеният пръстен лежеше в черната си кадифена кутийка. Закрилян и обичан. Бренди разбираше от диаманти — и как иначе с майка като Тифани — и бе наясно, че пръстенът доста си го бива. Алан бе настоял да вземе заем, за да купи достоен диамант в достоен обков. Овален еднокаратов чисто бял диамант, искрящ със сините оттенъци на древно небе и с жълтите отблясъци на зазорило слънце. Платиненият обков бе самата елегантност.

Навремето Бренди си мислеше, че Алан знае колко много тя жадува този пръстен. Сега се питаше дали това не е просто символ на добрия му вкус. Защото определено не беше символ на здравия му разум.

Изведнъж непрестанното звънене я вбеси, тя вдигна, отряза Алан и отново отвори линията. Пръстът й се поколеба над номера на Тифани.

Но ако тази вечер й признаеше какво е станало, щеше да излезе, че майка й е права. Според Тифани никой мъж не се интересувал от разумни, интелигентни, организирани адвокатки, в състояние сами да се издържат и да градят кариера. Според Тифани всеки мъж мечтаел за лъскава съпруга, която да разчита на неговото одобрение. Всъщност копелето Мъж искало Мерилин Монро в червена рокля от коприна.

Бренди яростно натисна автоматичното набиране. Преброи колко пъти телефонът иззвъня и чу гласа на сестра си: „В момента съм заета и не мога да ви се обадя…“. Разбира се. Ким беше треньорка и в четвъртък вечер в „Смит“ сигурно играеха. Волейбол, софтбол или нещо друго, което завършваше на „бол“.

— Моля те, Ким, звънни ми при първа възможност. — Бренди се поколеба дали да добави още нещо. — Трябва да поговорим — измъдри тя накрая и затвори.

Трепна ли гласът й? Дано не. Ким щеше да реши, че е плакала, а никога не й е било толкова малко до плач. Паренето в стомаха й се дължеше на смесица от ярост, унижение и… пак унижение.

Измъкна пръстена от кутийката и го метна в тоалетната, все едно беше боклук.

За щастие капакът беше свален и пръстенът отскочи и се затъркаля по плочките.

Да, луда беше, но не чак толкова, че да изхвърли съвършен диамант в канализацията.

А дори да беше уцелила чинията, не можеше да дръпне водата. Тръбите бяха замръзнали.

Погледът й проследи искрящия, славен символ на нейното романтично безразсъдство до ъгъла на ваната. Тя го вдигна, сви шепа… и се усмихна коварно. Ако беше видял тази усмивка, Алан щеше да се изпоти.

Сто пъти по-добре беше да използва пръстена, за да го удари на живот.

Докато Бренди вървеше покрай сградите в опит да се скрие от пронизващия чикагски вятър, телефонът й иззвъня пронизително няколко пъти. Би предпочела да не отговаря — трябваше да си свали ръкавицата, да бръкне в плътното си черно палто и да избута нагоре вълнената си шапка, за да сложи телефона до ухото си — дейности, които гарантирано щяха да превърнат намръзналата й плът в ледена шушулка.

Обаче рингтонът беше на Ким, а след цяла нощ, прекарана в будуване, Бренди имаше нужда да поговори с някого. След цяла минута бясно ровичкане най-сетне успя да извади телефона и да отвори капачето му.

— Какво има? — поиска да знае Ким.

— Чакай само да вляза. — Бренди отвори вратата на заложната къща, която нейният хазяин й препоръча като ползваща се с най-добро име в квартала. Топлината заля бузите й и тя простена радостно.

— Защо издаваш тези звуци? — Личеше си, че като треньорка Ким е свикнала да се разпорежда.

— Навън е студено. Вътре е топло. — През последните дванайсет часа Бренди беше изминала етапите на мъка, притеснение и ярост. Сега бе стигнала до момента, в който й бе приятно да съобщи новината на Ким, просто за да чуе реакцията й. — Каня се да заложа годежния си пръстен.