Кристина Дод - Бедствие на високи токчета

Но баща й я отмина, без да я погледне.

Тя преглътна разочарованието си. Знаеше как. Правеше го години наред.

Мама се затича подире му с отчаяни викове:

— Нямам работа. Как ще издържам Бренди? Ще умрем от глад! — Настигна го, когато той отваряше вратата, стисна го за лакътя и се опита да го издърпа обратно.

Даже Бренди усети каква драма се разиграва.

Тихичко се затвори в спалнята си и ги остави да се оправят сами.

От напрежение коремът я болеше. Тя разсеяно го разтърка и се огледа в стаята. Мама я беше обзавела с мебели в бяло и златно и тапицерия в розово и златно. Като малка на Бренди й се струваше, че живее във фееричната къщичка на Барби и това страшно й харесваше.

Сега, като по-голяма, пак имаше чувството, че се намира във фееричната къщичка на Барби, но това вече не я устройваше. Ала не бе готова да нарани чувствата на майка си, затова собственоръчно добави няколко щриха. Прозорец със стъклопис в нюанси на синьото, които приличаха на тези в любимото й издание на „Хобит“. Зеления дракон с искрящи камъни вместо очи. Три черно-бели постера на една момчешка поп група. Но докато се взираше през стъклописа, прокарваше пръсти по люспите на дракона и гледаше певците, мъката в гърдите й — в сърцето й — не се разсея.

Бренди отвори прозореца и се загледа в раззеленилите се дървета. Нашвил беше красив през пролетта. Техният огромен двор бе оформен от професионален озеленител и гледката му обикновено вдъхваше на Бренди чувство за топлина и закрила. Днес не беше така. Днес всичко беше тръгнало с главата надолу.

Долу вратата се затръшна с такава сила, че цялата къща се разтресе.

Гърлото й се беше стегнало, затова тя вдиша дълбоко чистия въздух, отчаяна да сподави… не, не сълзите си. Нямаше да плаче.

Щеше да оправи тази бъркотия. С нещо трябваше да подобри положението.

Отиде до цветното си бюро, извади един тефтер, на който бе гравирано името й, и най-отгоре написа: „Имам за учене“. Тегли дебела черта под думите и добави:

Как да се грижа за майка си:

1.Да се науча да пиша чекове.

2.Да разбера какво е това „ипотека“.

3.Да измисля как ще плащаме сметките.

Откъсна списъка, внимателно го остави встрани и върху чистия лист написа:

Как да се грижа за себе си:

1.Да се науча да пиша чекове.

2.Да изкарам стипендия, за да ходя на университет.

3.Да играя бейзбол.

На последната точка се нацупи и задъвка химикалката. Нямаше да стане. Не я биваше за бейзболистка; Ким много се дразнеше, защото Бренди се навеждаше всеки път, щом топката полетеше към нея.

Бренди задраска „Да играя бейзбол“ и го замени с „Да стана адвокатка“.

Нямаше никаква представа от адвокатската професия — момиче, което всеки свободен миг е на балет, гимнастика или на курсове за мажоретки, научава удивително малко за истинския свят, особено когато баща му никога не разговаря с него за работата си. Обаче Бренди знаеше, че той изкарва много пари. Освен това искаше майка й да бъде красива, а тя да се държи очарователно, когато им гостуваха Чарлс Макграт и съпругата му, а господин Макграт бе важен чикагски адвокат.

Ето това искаше Бренди. Да бъде важна. Да разполага със силата да накара баща си да се държи прилично и със знанията си да изготви на майка си предбрачно споразумение.

Каквото и да беше това чудо.

Да се науча да изготвям предбрачни споразумения.

Чикаго

След четиринайсет години

Ако функцията „Вижте кой ви търси“ на телефона й работеше, Бренди никога не би се обадила.

Но функцията не работеше, Бренди се обади и това напълно се вписа в духа на изминалата скапана седмица.

Не че обаждането бе кой знае каква изненада. Всеки с капка разум в главата би предвидил, че местенето от Нашвил в Чикаго посред зима ще бъде трудно, а Бренди се гордееше, че умът й сече.

Само дето беше избрала най-студената зима в Чикаго от век насам, тръбите в блока й замръзваха за пръв път, което означаваше, че хамалите не са имали какво да пият — не че това им бе попречило да използват тоалетната, където казанчето не работеше по липса на вода и вероятно нямаше да заработи още няколко седмици. При това го бяха използвали с типично мъжка разточителност, така че тя не смееше да седне на чинията — просто нямаше начин да е останало чисто място. Един хамалин даже я хвана да си говори сама, докато се опитваше да изтърка седалката с влажна кърпичка от чантата си, и кучият му син най-нагло се отдръпна, все едно тя бе луда.