Гейл Форман - Да остана ли

Докато учителите ни разтърват, половината шести класове се бяха събрали да ни зяпат (всъщност местещият се кръг от ученици на мониторите от двора беше подсказал на охраната, че нещо не е наред). Предполагам, че резултатът беше равен. Устната ми беше сцепена и си бях навехнала китката — сама си го причиних, когато замахнах към рамото на Ким, но не улучих нея, а юмрукът ми попадна право в стълба на волейболната мрежа. Едното око на Ким беше подуто и сериозно си беше ожулила бедрото, когато се спъна в раницата си в опит да ме ритне.

Нямаше сърцераздирателно одобряване, нито разведряване на отношенията. Учителите ни разтърваха, двете с Ким се спогледахме и избухнахме в смях. След като се измъкнахме от кабинета на директора, двете закуцукахме към къщи. Ким ми каза, че единствената причина да поиска да стане капитан на футболния отбор, е, че ако го направиш в началото на срока, треньорите го запомнят и всъщност престават да те избират (готин номер, така че оттам нататък й съдействах). Аз пък й обясних, че всъщност съм съгласна с мнението й за „Да убиеш присмехулник“ и че това е една от любимите ми книги. И точка. После станахме приятелки точно както предполагаха всички още от самото начало. Повече не вдигнахме ръка една срещу друга и макар често да имахме словесни сблъсъци, спречкванията ни обикновено свършваха като юмручния ни бой — с веселба.

Обаче след голямата ни кавга госпожа Шайн не пускаше Ким у дома, убедена, че дъщеря й ще се върне на патерици. Мама предложи да отиде да позаглади нещата, но двамата с татко прекрасно знаехме, че, предвид нрава й, дипломатическата мисия най-вероятно щеше да завърши с ограничителна заповед срещу цялото ни семейство. В крайна сметка татко покани семейство Шайн на вечеря на печено пиле и макар да си личеше, че госпожа Шайн все още е леко озадачена от семейството ни — „Значи работите в музикален магазин, докато учите за учител? И готвите? Много необичайно!“, — господин Шайн определи семейството ни като почтено и мирно и каза на госпожа Шайн, че трябва да позволи на Ким да идва у дома, когато си поиска.

През следващите няколко месеца в шести клас двете с Ким изгубихме образа си на добри момичета. Всички говореха за боя и раните ставаха все по-жестоки: счупени ребра, изтръгнати нокти, ухапвания. След зимната ваканция обаче всичко беше забравено. Отново си станахме тъмнокосите, мълчаливи и добрички близначки.

Вече нямахме нищо против. Всъщност през годините тази слава ни беше от полза. Например, ако и двете отсъствахме едновременно, всички допускаха, че сме се разболели от един и същ вирус, а не — че сме избягали от училище, за да гледаме класическите филми, които показваха в часовете по изкуствознание в университета. Когато някой на шега обяви училището ни за продан, постави табели навсякъде и пусна обява в „Ибей“, подозрителните погледи се насочиха към Нелсън Бейкър и Джена Маклоклин, не към нас. Дори да си бяхме признали за номера — както смятахме да направим, ако някой друг загазеше, — трудно щяхме да убедим някого, че наистина сме били ние. Това винаги разсмиваше Ким.

— Хората вярват в онова, в което искат да вярват — казваше тя.

Веднъж мама тайно ме вкара в едно казино. Бяхме тръгнали на почивка в Крейтър Лейк и спряхме да обядваме в някакъв курорт в индиански резерват. Мама реши да поиграе малко и аз отидох с нея, а татко остана с Теди, който дремеше в количката си. Мама седна на евтините маси за блекджек. Служителят, който раздаваше картите, изгледа мен, после мама, а тя му отвърна с по-остър от диамант поглед, след който го озари и с по-сияйна от диамант усмивка. Човекът й се усмихна смутено в отговор и не обели нито дума. Наблюдавах играта на мама като хипнотизирана. Имах чувството, че сме стояли не повече от петнайсет минути, но татко и Теди дойдоха да ни търсят доста ядосани. Оказа се, че сме вътре повече от час.

И в интензивното е същото — не личи колко е часът, нито колко време е минало. Няма естествена светлина. И непрекъснато има някакъв шум, но вместо електронното пиукане на ротативките и приятното дрънчене на монетите, тук чуваш бръмченето и бученето на медицинската апаратура, безкрайните страници, които принтерът бълва тихо, и несекващите разговори на медицинските сестри.

Не съм съвсем сигурна откога съм тук. Преди известно време сестрата с напевния глас, която харесвам, съобщи, че се прибира у дома. „Утре пак ще дойда, но искам и ти да бъдеш тук, скъпа“, каза тя. Отначало това ми се стори странно. Не би ли предпочела да се прибера вкъщи или да ме преместят в друго отделение на болницата? После осъзнах, че иска да ме види тук, понеже в противен случай ще бъда мъртва.