Дуглас Адамс - Пътеводител на галактическия стопаджия

Огромният космически кораб се носеше бързо над повърхността на изумително красивото море. Той кръжеше напред и назад още от ранния предобед, описвайки все по-широки завои, докато накрая привлече вниманието на местните островитяни, кротък и обичащ морската храна народ, които се събраха на брега и примижаха срещу слънцето, опитвайки се да видят какво толкова става.

Всеки походил насам-натам и видял това-онова човек с богата обща култура щеше да забележи удивителната прилика на кораба с кантонерка — огромна, наскоро разбита с взлом кантонерка — летяща с чекмеджетата нагоре.

Островитяните, чийто мироглед беше съвършено различен, се учудиха колко малко приличаше на омар.

Те обсъдиха развълнувано пълната му липса на щипки, неподвижния му и скован гръб, както и факта, че очевидно му беше особено трудно да се задържи на земята. Последното им се стори особено смешно. Те заподскачаха нагоре и надолу, за да демонстрират на глупавото нещо, че специално за тях, стоенето на земята е най-лесното нещо на света.

Но забавлението скоро им омръзна. В крайна сметка, тъй като нещото определено не беше омар, и тъй като светът им бе благословен с изобилие от разни неща като омари (поне половин дузина от които в момента маршируваха апетитно по пясъка), решиха, че не си струва да си губят повече времето с нещото, вместо което решиха да обядват незабавно с омари.

Точно в този миг корабът изведнъж застина във въздуха, след което се наклони и се бухна в океана, изплисквайки мощен гейзер, който накара островитяните да се изпокрият с писъци в гората.

Изнервените островитяни се показаха след няколко минути, но във водата вече имаше само една разширяваща се кръгла вълна и няколко бълбукащи мехурчета.

Странно, казаха си един на друг с усти, пълни с най-вкусните омари, които можеха да се намерят в Западната Галактика, това се случваше вече за втори път за една година.

Корабът, който не беше омар, се гмурна направо на дълбочина двеста фута и увисна там, в тежката синевина, докато безбрежните водни маси се полюшваха около него. Високо горе, където водата беше прозрачна, проблесна ято сребристи риби. Долу, където светлината достигаше трудно, цареше свирепо тъмносиньо.

Слънчевите лъчи доста се колебаеха дали да проникват на тази дълбочина. Някакъв голям морски бозайник с гладка като коприна кожа се приближи небрежно и огледа кораба с неголям интерес и не особено изненадано, след което се плъзна нагоре към играещата светлина.

Корабът изчака минута-две, събирайки данни, и се спусна с още сто фута. На тази дълбочина тъмнината беше убедителна. След малко вътрешното осветление на кораба изгасна и в секундите преди главните му фарове внезапно да се включат, единствената видима светлина идваше от дребния розов надпис на кораба, който гласеше „Корпорация Бийблброкс — Спасяване на Имущество — Неудържими сме“.

Мощните лъчи се насочиха надолу и заловиха в крачка един пасаж среброперки, които се разбягаха в тих ужас.

В сумрачната контролна зала на кораба, която описваше широка дъга от тъпия му нос, четири глави надничаха в компютърния екран, който анализираше много, много слабите накъсани сигнали, излъчвани откъм морските глъбини.

— Това е — обади се накрая притежателят на една от главите.

— Сигурно ли е? — попита притежателят на друга глава.

— Сто процента сигурно — отвърна притежателят на първата.

— Сто процента ли си сигурен, че корабът, който катастрофира на дъното на този океан, е корабът, за който ти беше сто процента сигурен, че сто процента не може да катастрофира? — обади се притежателят на останалите две глави. — Ей — вдигна той две от ръцете си, — само питам.

Двамата представители на „Администрацията за Безопасност и Гражданско Окуражаване“ отговориха на предизвикателството с леден поглед, на който мъжът с четния брой глави не обърна никакво внимание. Той се намести на пилотското кресло, отвори две бири — едната за себе си и другата също за себе си — вдигна крака на таблото и подвикна „Хей, бейби“ на преминаващата зад ултрастъклото риба.

— Мистър Бийблброкс — започна с нисък глас по-ниският и по-малко окуражаващ чиновник.

— Да? — Зейфод смачка изпразнилата се внезапно бирена кутия в няколко от по-чувствителните прибори. — Искате да поплуваме ли? Хайде.

— Мистър Бийблброкс, дайте окончателно да си изясним нещо…

— Ами да, дайте. Имате ли нещо против да започнем с това. Защо просто не ми кажете какво всъщност има на този кораб?