Дуглас Адамс - Пътеводител на галактическия стопаджия

Зейфод Бийблброкс изумително добре се справяше със служебните си задължения.

Тълпата, заслепена от слънцето и от превъзходния мореплавател, ахна от удивление, когато бързоходната лодка на президента префуча покрай носа и навлезе в залива. Тя искреше и проблясваше, докато се плъзгаше по водата, правейки широки плавни виражи.

В действителност изобщо не бе необходимо да се докосва до водата, защото бе стъпила върху мъглообразна възглавница от йонизирани атоми — но просто заради ефекта й бяха монтирани тънки метални криле, които можеха да се спускат във водата. Те отцепваха горния слой на водата и я запращаха със свистене във въздуха, като изравяха дълбоки бразди в морето, което бясно се разлюляваше и разпенено се свличаше зад лодката, носеща се през залива.

Зейфод страшно обичаше ефектите и нищо друго не му се удаваше така добре.

Изви рязко волана, лодката описа полукръг, плъзна се в подножието на скалата, сниши се и кацна леко върху полюшващите се вълни.

След секунда Зейфод изтича на палубата, махна с ръка и се усмихна на повече от три милиарда души. Наистина, трите милиарда души не бяха там, но можеха да наблюдават всеки негов жест през очите на една малка камера-робот с триизмерно изображение, която се рееше угоднически във въздуха близо до него. Шутовските номера на президента винаги са изглеждали подозрително добре в три измерения: те и затова бяха създадени.

Отново се усмихна. Три милиарда и шестима души все още не знаеха, че днес щеше да им погоди номер, който да надмине и най-смелите им очаквания.

Камерата-робот се приближи, за да покаже в едър план по-популярната от двете му глави и той отново махна с ръка. Външният му вид беше почти хуманоиден, ако изключим допълнителната глава и третата ръка. Светлата му рошава коса стърчеше във всички посоки, сините му очи просветваха неизвестно защо, а двете му лица, както почти винаги, бяха небръснати.

Като се люлееше, подскачаше и блестеше под ослепителното слънце, до лодката доплава един прозрачен глобус, висок двадесет фута. Вътре в него висеше широка кушетка с формата на полукръг, тапицирана с прекрасна червена кожа. Колкото по-силно се люлееше глобусът, толкова по-устойчива ставаше кушетката, непоклатима като тапицирана скала. И това, както всичко останало, се правеше заради ефекта.

Зейфод прекрачи през стената на глобуса и се отпусна върху кушетката. Разпери двете си ръце встрани по облегалката, а с третата си ръка изтупа няколко прашинки от коляното си. Главите му се заоглеждаха, усмихвайки се; после вдигна краката си горе. Всеки момент, помисли си той, мога да изкрещя.

Под кълбото водата завря, закипя и изригна. Кълбото се заиздига във въздуха, подскачайки и люлеейки се върху водния стълб. Изкачваше се все по-високо и по-високо, като обливаше скалата със снопове светлина. Все повече се извисяваше върху мощната струя, а водата падаше долу и плисваше в морето на стотици футове под него.

Зейфод се усмихна, като си представи как изглежда.

Ужасно смешно като начин за придвижване, но затова пък ужасно красиво.

На върха на скалата кълбото се поколеба за миг, тупна меко върху една оградена рампа, търкулна се по нея надолу към малка вдлъбната площадка, описа кръг, после втори и спря.

Посрещнат от бурни овации, Зейфод Бийблброкс излезе от сферата и оранжевият му шарф грейна в светлика.

Президентът на Галактиката бе пристигнал.

Изчака аплодисментите да стихнат и едва тогава вдигна ръка за поздрав.

— Привет! — каза той.

Един правителствен паяк се промъкна крадешком до него и се опита да тикне в ръцете му копие от предварително подготвената му реч. От трета до седма страница на оригинала в момента се носеха плавно, съвсем подгизнали, по повърхността на морето на Дамогран, на около пет мили извън залива. Първа и втора страница бяха спасени от един дамогрански орел с перната качулка и вече бяха вложени в градежа на необикновеното принципно ново гнездо, което орелът бе изобретил. За основен строителен материал му служеше папиемаше и на практика беше невъзможно новоизлюпеното малко орле да излезе от него. Дамогранският качулат орел бе чувал за теорията за съхраняване на видовете, но подобни глупости изобщо не го вълнуваха.

Зейфод Бийблброкс нямаше да има нужда от предварително съставената си реч и затова внимателно отклони екземпляра, предложен му от паяка.

— Привет! — повтори той.

Всички го гледаха с грейнали лица или по-точно почти всички. Откри Трилиън сред тълпата. Трилиън бе момичето, с което се бе запознал неотдавна по време на посещението си на една планета — ей тъй, просто за развлечение, инкогнито. Тя бе стройна, мургавичка, хуманоидна, с дълга, падаща на вълни черна коса, пълни устни, с чудно малко чипо носле и смешно кафяви очи. С червената си кърпа за глава, вързана по онзи характерен начин, и дългата си, диплеща се копринена кафява рокля приличаше малко на арабка. Разбира се, никой от присъствуващите дори не бе чувал за арабите — съвсем наскоро арабите бяха престанали да съществуват, но и когато съществуваха, се намираха на петстотин хиляди светлинни години от Дамогран. Трилиън не беше някаква важна особа — поне така твърдеше Зейфод. Тя просто го придружаваше почти навсякъде и му казваше какво мисли за него.