Клайв Баркър: Кървави книги (Том 3)

— Всичко ще бъде наред — рече тя, понеже не ѝ хрумна нищо по-успокоително.

— Не, не е. Няма да бъде наред, защото е копеле. Държи се с всички като с отрепки. — Момичето смачка наполовина изпушената цигара с острия връх на вишневочервената си обувка, като стъпка грижливо всяко тлеещо парченце тютюн.

— На мъжете не им пука за нас, нали? — попита то, като погледна Бърди със сърцераздирателна прямота. Под изкусно нанесения грим се криеше лице, което едва ли имаше повече от седемнадесет години. Очната му линия се беше поразмазала, а под очите му тъмнееха сенки от умора.

— Не — потвърди Бърди, говорейки от болезнен опит. — Не им пука.

Тя си помисли печално, че никога не е изглеждала по-привлекателна от тази уморена нимфетка. Очите ѝ бяха прекалено малки, а ръцете — дебели. (Бъди честна, момиче, цялата си дебела.) Но ръцете бяха най-големият ѝ недостатък, беше се убедила в това. Имаше мъже, даже доста мъже, които си падаха по едри гърди и големи задници, но не познаваше нито един, който да харесва дебели ръце. Мъжете искаха да могат да обхванат с палец и показалец китката на приятелката си, това беше примитивен израз на привързаност. Нейните китки обаче, ако трябваше да бъде безкомпромисна към себе си, бяха напълно неразличими от останалата част на ръцете ѝ. Дебелите ѝ длани преминаваха в дебели предмишници, а те — в дебели мишници. Мъжете не можеха да обхванат китките ѝ просто защото нямаше китки, и това ги отблъскваше. И не само това. Беше прекалено умна, което си е сериозна пречка мъжете да пълзят в краката ти. Но Бърди смяташе, че дебелите ѝ ръце са най-вероятната причина да не ѝ върви в любовта.

А ръцете на това момиче бяха стройни като на танцьорка от остров Бали, с китки, които изглеждаха тънки като стъкло и почти толкова крехки.

Наистина отвратително. Освен това май не го биваше в приказките. Ей богу, всички предимства бяха на негова страна.

— Как се казваш? — попито го Бърди.

— Линди Лий.

Рики реши, че е станала някаква грешка. Това не може да е тоалетната, каза си той.

По всичко изглеждаше, че стои на главната улица на пограничен град, какъвто бе виждал в поне двеста уестърна. Имаше прашна буря и той присви очи, за да ги предпази от жилещия пясък. Стори му се, че през жълто-сивата вихрушка различава универсалния магазин, офиса на шерифа и кръчмата. Издигаха се на мястото на тоалетните кабини. Кълба от тръни танцуваха около него, подгонени от горещия пустинен вятър. Земята под краката му беше от отъпкан пясък — нямаше и помен от плочки. Не се виждаше нищо, което да напомня дори бегло на тоалетна.

Той погледна надясно към далечния край на улицата. Там, където би трябвало да се намира отсрещната стена на тоалетната, улицата изтъняваше и се губеше в далечината. Това беше измама, разбира се, всичко беше измама. Рики беше сигурен, че ако се съсредоточи, ще открие как е постигната илюзията: проекциите, скритите светлинни ефекти, проспекта, миниатюрите, всички трикове на занаята. Но въпреки че се съсредоточи, доколкото позволяваше обърканото му съзнание, илюзията не изчезна.

Вятърът продължи да духа, а тръните — да се търкалят. Вратата на някакъв обор се отваряше и затваряше с трясък под поривите на бурята. Рики дори долови миризмата на конски тор. Проклетата илюзия беше толкова съвършена, че дъхът му секна от възхищение.

Но който и да беше създал тези удивителни декори, беше постигнал целта си. Беше впечатлил Рики, така че беше време играта да приключи.

Управителят на „Муви Палас“ се обърна към вратата на тоалетната. Тя беше изчезнала. Прашната вихрушка я беше погълнала и той внезапно се почувства сам и изгубен.

Вратата на обора продължи да се тряска. В набиращата ярост буря се чуха гласове — някакви хора си подвикваха. Къде се бяха дянали кръчмата и офисът на шерифа? И те бяха изчезнали. Рики усети нещо, което не беше изпитвал от дете: паника, че е загубил по-възрастния си спътник. В случая изгубеният родител беше здравият му разум.

От лявата му страна се разнесе изстрел, нещо изсвири край ухото му и той почувства остра болка. Вдигна предпазливо ръка и опипа болезненото място. Куршумът беше отнесъл месестата част на ухото му. Пиърсингът го нямаше, а пръстите му лепнеха от кръв, истинска кръв. Някой се ебаваше жестоко с него… или току-що се беше опитал да му пръсне главата.

— Хей, човече — рече умолително Рики и се завъртя на пети, като се оглеждаше за нападателя. Но не видя никого. Беше заобиколен от облаци прах и не смееше да тръгне нито напред, нито назад. Стрелецът можеше да се спотайва някъде наблизо и да чака да се приближи към него.