Клайв Баркър - Кървави книги (Том 2)

— Виж ти, виж ти — възкликна той, размахвайки ръце като криле на птица. — Изглежда, сме на път да бъдем посетени от висшата сила. Колко ласкателно.

Камерън се обърна и надникна в дупката. Вече нищо не му пречеше да задоволи любопитството си. Беше в ръцете им и можеше да види всичко, което имаше за гледане.

От мрачната дупка изригна вълна от леден въздух и в мрака на бездната той видя да приближава призрачна фигура. Напредваше уверено и главата ѝ бе отметната назад, за да гледа към света.

Камерън чуваше дишането ѝ, виждаше лицето ѝ в тъмнината като пулсираща рана, като съвкупност от лигави кости, които се отваряха и затваряха като челюстите на огромен краб.

Бърджис падна на колене, двамата фактотуми се проснаха по очи от двете му страни.

Камерън разбра, че няма да има друг шанс. Изправи се, като едва движеше вкочанените си крайници, и тръгна тромаво към Бърджис, който бе затворил очи в благоговейна молитва. Докато минаваше покрай него, по-скоро по случайност, отколкото нарочно, го блъсна с коляно в челюстта и мъжът се просна на земята. Камерън излезе с пързаляне от ледената пещера и се озова в осветената от свещи стая.

Зад него помещението се изпълни с дим и стонове и Камерън, също като съпругата на Лот, бягаща от рушащия се Содом, хвърли един-единствен поглед назад, за да види забранената гледка.

Нещото се надигаше от дупката и сивата му маса изпълваше отвора, осветена от някакво подземно сияние. Очите му, разположени дълбоко в голия череп на слонската му глава, срещнаха погледа на Камерън през отворената врата. И го докоснаха като целувка, проникнаха през очите му в самия му мозък.

Камерън обаче не стана на сол. Откъсна любопитния си поглед от лицето, пресече, пързаляйки се, преддверието и започна да се изкачва по стълбите, като вземаше по две, по три наведнъж, падаше, ставаше и пак продължаваше нагоре. Вратата още бе открехната. Зад нея бяха дневната светлина и светът.

Той я отвори със замах и се строполи в коридора, чувствайки как топлината започва да съживява премръзналите му нервни окончания. По стълбите зад него не се чуваше никакъв шум: явно съществата изпитваха прекалено голямо страхопочитание към безплътния си гост, за да го зарежат и да го последват. Камерън се затътри покрай стената на коридора, тялото му бе разтърсвано от тръпки, зъбите му тракаха.

Никой не го преследваше, поне засега.

Навън денят бе ослепително светъл и гой усети как го изпълва радостно вълнение от успешното бягство. Никога не бе изпитвал нещо подобно. Да бъде толкова близо до смъртта и все пак да оцелее. В крайна сметка Бог не го бе изоставил.

Като залиташе, се завтече по уличката към велосипеда си, решен да спре състезанието, да разкаже на света.

Колелото му беше непокътнато, дръжките на кормилото бяха топли като ръцете на жена му.

Когато преметна крак през рамката, погледът, който бе разменил с Ада, запали в него огън. Тялото му, все още в неведение за пламтящия му мозък, продължи да се движи още миг-два, краката му стъпиха на педалите и ги завъртяха.

После Камерън усети разгарящия се в главата му пожар и разбра, че умира.

Този поглед, погледът назад…

Жената на Лот.

Като глупавата жена на Лот…

Светкавицата премина през главата му по-бързо от мисъл.

Черепът му се пукна и разтопеният мозък изригна като нажежена до бяло мълния. Очите му се овъглиха и заприличаха на два черни ореха, от устата и ноздрите му заструи светлина. Нямаше пламъци, нито дим, но Камерън се превърна за секунди в стълб черна плът.

Когато велосипедът му изхвърча от пътя и влетя през витрината на едно шивашко ателие, тялото на Камерън, вече напълно овъглено, падна по очи и остана да лежи сред изпепелените костюми като някакво чучело.

Той също бе погледнал назад.

Тълпата на площад „Трафалгар“ кипеше от ентусиазъм. Викове, сълзи, развети знамена. Сякаш за тези хора незначителното състезание се бе превърнало в нещо специално: в ритуал, чието значение не знаеха. И все пак дълбоко в себе си разбираха, че денят е зареден с жулел, усещаха, че неистово се стремят да стигнат до небесата. Особено децата. Те тичаха край трасето с изопнати от страх лица, като крещяха неразбираеми молитви. Някой извика името му:

— Джоуел! Джоуел!

Или пък си бе въобразил? Дали си бе въобразил и молитвата, отронила се от устните на Лойър, и знаците в лъчезарните лица на бебетата, вдигнати високо, за да видят минаващите състезатели?