Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

Хамалите спряха пред входа на пристройката, нарамили пружината на двойното легло, на което спяха Луис и Рейчъл.

— Къде да я поставим, мистър Крийд?

— На горния етаж. Ей, сега ще ви покажа — той тръгна към тях, поколеба се за миг и погледна назад към Крендъл.

— Върви, върви — усмихнато го подкани старецът. — Все пак те съветвам да изпратиш домашните си при мен, за да не ти се пречкат из краката. Освен това зная, че при преместването в нов дом, човек ожаднява. Вечер, около девет часа, винаги сядам на верандата и изпивам една-две бири. По време на горещините обичам да наблюдавам как се смрачава. Понякога Норма ми прави компания, понякога си ляга. Е, чувствай се поканен.

— Може би ще дойда — каза Луис, въпреки че нямаше никакво намерение да го стори. Предварително знаеше, че вечерята ще завърши с уж случаен (и безплатен) преглед на скованата от артрит Норма. Каза си, че харесва Крендъл, закачливата му усмивка, непринуденото му бъбрене и мекия му северняшки говор. „Добър човек“ — помисли си той, но за съжаление лекарите прекалено бързо добиват цинично отношение към останалите хора. Рано или късно, дори най-добрите ти приятели започват да ти искат безплатна медицинска консултация. А пък старците могат да бъдат безкрайно досадни докато описват всичките си болежки. Ето защо Луис побърза да добави:

— Ако се забавя, не ме чакай — изкарахме ужасно тежък ден.

— Е, знай, че нямаш нужда от писмена покана, за да ни дойдеш на гости, каза старецът и се усмихна, сякаш знаеше точно какво си мисли Луис.

Крендъл си тръгна и за миг лекарят остана неподвижен, вперил поглед в отдалечаващата му се фигура, сетне отиде при хамалите. Помисли си, че Джъд се движи изправен, с плавна походка, сякаш бе на шейсет, не на осемдесет и три години. Внезапно Луис изпита странна обич към този непознат до вчера човек.

Хамалите си отидоха към девет. Ели и Гейдж, изтощени от умора, вече спяха в новите си стаи; Гейдж в малкото си кошче, Ели върху проснат на пода дюшек, заобиколена от планина от кашони, съдържащи безбройните й цветни моливи (неподострени, счупени и притъпени), колекцията й от плакати с героите на „Сизъм стрийт“, книжките й с картинки, дрехите й и Бог знае още какво. Естествено, Чърч спеше до нея, като от време на време от гърлото му се изтръгваше прегракнало ръмжене, което трябваше да мине за мъркане.

Няколко часа по-рано Рейчъл бе обиколила къщата, прегърнала Гейдж, докато се опитваше да налучка къде са поставени мебелите и даваше нареждания на хамалите за пререждането им. За щастие Луис не бе изгубил чека за работниците — откри го във външния си джоб, заедно с петдесетте долара за бакшиш. Когато камионът най-сетне се изпразни, той връчи на хамалите чека и парите, кимна в отговор на благодарностите им, подписа разписката и застана на верандата, докато ги наблюдаваше как крачат към големия камион. Навярно ще спрат в Бангор и ще пийнат по няколко бири, за да прочистят гърлата си от праха. Хрумна му, че една-две бири навярно ще се отразят добре и на самия него и внезапно си спомни за поканата на Джъд Крендъл.

Двамата с Рейчъл седяха на кухненската маса и внезапно Луис забеляза тъмните кръгове под очите й.

— А сега — право в леглото — нареди той.

— По заповед на лекаря, а? — промълви Рейчъл и се опита да се усмихне.

— Точно така.

— Добре — отвърна тя и се изправи. — Уморена съм до смърт, а Гейдж положително ще ме събуди през нощта. Ще си легнеш ли заедно с мен?

Луис се поколеба за миг и отвърна:

— Още не. Знаеш ли, онзи старец, дето живее от другата страна на улицата…

— На пътя. Не забравяй, че сме в провинцията, където няма улици, а пътища. Казва се „от другата страна на пътя“ или както би се изразил Джъд Крендъл „от другата страна на патя“.

— Е, все едно. Знаеш ли, старецът ме покани на чаша бира и май ще приема предложението му. Гроги съм, но се чувствам прекалено пренапрегнат, за да заспя.

Рейчъл усмихнато заяви:

— Сигурна съм, че ще ти се наложи да изслушаш оплакванията на Норма Крендъл и подробно описание на леглото й.

Луис също се засмя и си помисли колко забавно — забавно и понякога дори страшничко — е умението на съпругите след няколко години съвместен живот да четат мислите на мъжете си.

— Човекът ни се притече на помощ, когато имахме нужда от него — опита се да се оправдае той. — Нямам нищо против да му направя малка услуга.

— А-ха, нещо като разменна търговия.

Луис сви рамене; нямаше желание, нито можеше да й обясни необяснимата симпатия, която от пръв поглед бе изпитал към стареца, затова предпочете да попита: