Том Нокс - Белязани от Каин

— Хер Куин?

— Да, но…

— Детектив… от Скотланд Ярд. Заповядайте — подаде му германският офицер телефона.

Журналистът го пое и, залитайки, излезе навън. Дейвид проследи с очи и през отворената врата видя как Саймън се разрида, приведе се надолу, залитна. С ръка на очите се помъчи да прикрие засраменото си ридание.

Нямаше съмнение, че Тим е мъртъв. Бяха закъснели, него не успяха да спасят.

Дейвид, Ейми и Ангъс излязоха навън на дъжда. Големи и лъскави полицейски автомобили бяха подредени от двете страни на пътя. Няколко линейки чакаха, просветваха червени светлини, а други автомобили се носеха бързо нагоре по възвишението. Взвод войници с работни униформи стояха в края.

Цареше хаос — полицаи влетяха в пивницата. Носеха още експлозиви или поне така изглеждаше.

Дейвид погледна Ейми — лицето й беше набраздено от сълзи, примесени с кръв и прах. Но беше жива. Невредима. Дали беше бременна?

Тя поклати глава. И каза:

— Чуй, остави ме да говоря. Знаех, че той ще ни залови. Когато пристигнахме в Амстердам, бях напълно сигурна, че Мигел никога няма да се откаже. Че някой ден ще ни намери. Трябваше да го подмамим. Да го подмамим в капан, където да го убием. Където ченгетата могат да го заловят. Не можех да ти се доверя… Знаех, че ме обичаш твърде силно… и понеже… — Тя примигна и изтри очи с опакото на изцапаната си ръка. — После каза: — Ти никога нямаше да ми позволиш да рискувам, Дейвид, особено ако знаеше, че съм бременна. А бременността беше единствената ми разменна монета, ако се наложеше да си спечелим време в подземието. И точно така стана — правилно се бях досетила — наистина се наложи да си спечелим време. — Погледът й беше спокоен, но и натежал от чувства. — Така че, да, обадих се на Мигел. Издадох ни, казах му къде отиваме. И той ми повярва. Още ме обичаше. Искаше да ми повярва.

— Но…

— Но после се обадих и на полицията, на Сариа. Той говори с германското и с френското правителство. Уверил ги, че ще получат всичко, което искат — Мигел, край на цялата история и скривалището на архивите на Фишер. За да може данните да бъдат унищожени. И всички каготи да бъдат мъртви…

— Сключила си сделка с полицията?

— Да, и с Мигел също. Трябваше, Дейвид. Но беше много трудно. Мигел трябваше да пристигне пръв, понеже ако надушеше полицията, никога не би припарил. А полицията ни следеше от дни. Извадихме късмет. Голям късмет. Те се съгласиха да ни пуснат, ако обещаем да си мълчим. За вечни времена. Такава е сделката, благодарение на която останахме живи. Всички.

Тя взе ръката му в своята точно както беше направила с Мигел и постави дланта му на корема си.

— Значи това е вярно? Ти наистина си…

— Да.

Той не можеше да зададе страшния и наложителен въпрос. Вместо това се обърна и се загледа към зловещата улица, където полицейските светлини блещукаха тъжно в дъжда като сини звездички на стара посивяла карта.

Саймън излезе изпод душа, подсуши се и си облече някаква риза. Все още чуваше тихия смях навън, радостните шумове на летния отдих.

Отривисто се качи по стълбите. Не за пръв път тази седмица поглеждаше през прозореца към сините и озарени от слънцето Пиренеи от другата страна на долината, посипани с конфети от сняг върхове. После се спусна на бегом по огрените от слънцето стълби в просторната градина на вилата. Искаше да отиде при приятелите си на слънце, преди следобедът да е свършил.

Обаче нещо привлече вниманието му пътьом.

Върху масата в кухнята имаше пратка. Адресирана до Саймън Куин и с копие до Дейвид Мартинес.

Клеймото беше от Южна Африка. Разпозна разкривения почерк.

С изопнати нерви отвори пакета. Отвътре изпаднаха две неща — кичур коса и малко куче играчка. Имаше и бележка.

Обади ми се на този номер.

Саймън се постара да се успокои и се приближи към врата, която водеше към поляните край реката. Набра номера. Нямаше как да сбърка гласа, който се обади:

— Здравей, Ангъс.

— Значи си на почивка с господин и госпожа Мартинес, а?

— За около две седмици.

— Чудесни новини. Скубеш богатите.

— Ами ти? — Саймън копнееше да зададе един въпрос, обаче отчаяно не искаше да узнава отговора. Облегна се на затоплената от слънцето стена. — Какъв е този неочакван телефонен разговор? Мислех, че още малко те гони параноята.

— Е, вече се успокоих. Явно наистина са приели сделката на Ейми. Нашият живот срещу живота на Мигел. Унищожаването на данните на Фишер. Ако планираха нещо, досега щеше да се е случило — минаха вече три години, мамка му. Затова реших да се отпусна. Да продължа напред. Да поиграя голф. Сещаш се.