Стивен Кинг - То

Озова се в кухнята и затръшна вратата зад гърба си. Трясъкът се разнесе из цялата къща. Джордж затвори очи и се облегна на вратата, стискайки здраво кутийката с парафина. По челото и ръцете му бе избила пот.

Пианото бе замлъкнало и откъм всекидневната долетя гласът на майка му:

— Джордж, не би ли се постарал следващия път да треснеш вратата малко по-силно? Ако опиташ, може и да счупиш чиниите в бюфета.

— Извинявай, мамо — отвърна той.

— Джорджи, боклук такъв — обади се Бил от стаята си, но тихичко, за да не чуе майка им.

Джордж се изкиска. Страхът му вече отминаваше: напускаше го също тъй бързо, както кошмарът напуска в мига на събуждането изтръпналия, задъхан човек, който опипва тялото си и се озърта втренчено наоколо, за да се увери, че всъщност нищо не се е случило и тутакси започва да забравя. Половината ужас изчезва щом докосне пода с нозе три четвърти — щом излезе изпод душа и почне да се изтрива; докато привърши закуската, вече не е останало нищо. Всичко е изчезнало… до следващия път, когато в желязната хватка на кошмара отново ще си припомни всички страхове.

Оная костенурка , помисли Джордж, докато отиваше към чекмеджето на кухненската маса за кибрита. Къде съм виждал подобна костенурка?

Но спомените не отвърнаха на въпроса и той го забрави.

Измъкна кибрита от чекмеджето, взе нож от поставката за прибори (усърдно държеше острието настрани от тялото си, както го бе учил баща му) и малка паничка от бюфета в столовата. После се върна в стаята на Бил.

— У-ужасно д. си Д-джорджи — беззлобно заяви Бил.

Той избута настрани натрупаните върху шкафчето предмети — празна чаша, кана с вода, книжни кърпички, шишенце спирт за разтриване, чиято миризма сетне цял живот щеше да му напомня за сополиви носове и задръстени от храчки гърди. Старото радио „Филко“ също беше на шкафчето и свиреше не Шопен или Бах, а песен на Литъл Ричард… само че съвсем тихо, толкова тихо, че Литъл Ричард губеше цялата си първична, стихийна мощ. Майка им бе изучавала класическо пиано и ненавиждаше рокендрола. Това не бе проста неприязън, а дълбоко отвращение.

— Никакво д. не съм — възрази Джордж докато сядаше върху леглото на Бил и оставяше на шкафчето донесените неща.

— Точно това си — рече Бил. — Само едно грамадно кафяво д., това си ти.

Джордж опита да си представи момче, което няма нищо друго освен грамадно д. върху крачета, и се разкиска.

— Твоето д. е по-голямо от столицата на щата — добави Бил и също се изкикоти.

— Твоето д. пък е по-голямо от целия щат — отвърна Джордж.

Цели две минути момчетата се превиваха от смях. След това шепнешком подхванаха един от ония разговори, които са пълна безсмислица за всекиго, освен за малките деца — обсъждане на въпроса кой е по-голямо д., кой има най-голямо д., чие д. е най-кафяво и тъй нататък. Накрая Бил изрече една от забранените думички — обвини Джордж, че е голямо, кафяво, лайняно д. — и двамата пак избухнаха в смях. Изведнъж смехът на Бил премина в кашлица. Когато пристъпът най-после взе да отслабва (по това време лицето на Бил бе придобило цвета на зряла слива и Джордж го гледаше с известна тревога), пианото отново замлъкна. Двамата се озърнаха към всекидневната очаквайки да чуят как изскърцва изместената табуретка и по коридора се задават нетърпеливите стъпки на майка им. Бил заглуши кашлицата си с лакът и посочи към каната. Джордж му наля чаша вода.

Пианото отново засвири За Елизе . Тази мелодия се запечата дълбоко в паметта на Бил Пелтека и дори след много години звуците неизменно го караха да настръхва чуеше ли я, сърцето му спираше за миг и той си спомняше: Майка ми свиреше това в деня, когато Джорджи умря.

— Нали няма вече да кашляш, Бил?

— Не.

Бил измъкна от кутията хартиена кърпичка, глухо се изкашля от дъното на гърдите, изплю храчките в кърпичката, смачка я на топка и я метна в кошчето до леглото, вече пълно с подобни лигнинови топчета. После отвори тенекиената кутийка и изсипа в дланта си лъскаво кубче парафин. Джордж го гледаше внимателно, но без коментари и въпроси. Бил не обичаше брат му да приказва докато се занимават с нещо важно, но Джордж знаеше от опит, че ако си трае, Бил сам ще му обясни какво прави.

Бил отряза с ножа късче от парафиновия куб. Сложи го в паничката, после драсна клечка кибрит и я пусна върху парафина. Двете момчета се загледаха в жълтеникавото пламъче, а навън прекъслечните пориви на отслабващия вятър трополяха с капки дъжд по стъклата.