Стивен Кинг - То

Според слуховете, вътре можело всяка вечер да се види как на дансинга мъжете танцуват плътно прегърнати и преспокойно си опипват патките на бара се целували между две питиета в тоалетната правели френска любов. Говореше се още, че отзад имало стаичка, където ходели любителите на трик, наречен „Могъщата кула“ — там чакал някакъв грамаден тип с нацистка униформа, който си мажел ръката с вазелин чак до рамото и охотно обслужвал всеки желаещ.

Но в действителност нямаше нищо подобно. Когато зажаднели пътници идваха от автогарата да пийнат бира или коктейл, те не забелязваха в „Сокола“ нищо нередно — вярно, клиентите бяха все мъже, но така беше в хиляди барове из цялата страна. Макар и хомосексуалисти, редовните посетители не бяха глупави. Ако им хрумнеше да скандализират общественото мнение — в стил „тъпкач и половина“ или „дай да те цункам, сладурче“ — пътуваха чак до Ню Йорк или Бостън. Дери беше малко провинциално градче и местната хомосексуална среда отлично разбираше, че живее под буреносни облаци.

Дон Хагарти бе започнал да посещава „Сокола“ — две-три години преди онази мартенска вечер през 1984, когато за пръв път доведе там Едриън Мелън. Дотогава го знаеха като момче, което избягва сериозните ангажименти и рядко се появява с един и същ кавалер повече от пет-шест пъти. Но към края на април стана явно дори за Елмър Кърти, който почти не обръщаше внимание на тия неща, че Хагарти и Мелън здравата са хлътнали един по друг.

Хагарти работеше като чертожник за една конструкторска фирма в Бангор. Мелън беше писател на свободна практика и публикуваше статии във всевъзможни издания — авиационни, сантиментални, сексуални, областни вестничета и неделни подлистници. Пишеше роман, но навярно нямаше сериозно намерение да го довърши — беше захванал ръкописа още в трети курс на колежа, а това бе преди дванайсет години.

В Дери бе пристигнал с командировка от „Кътчета на Нова Англия“ — лъскаво двуседмично списание, издавано в град Конкорд. Трябваше да напише очерк за Канала. Едриън Мелън бе приел поръчката, защото редакцията му отпускаше командировъчни за цели три седмици, в които се включваше и сметката за съвсем прилична стая в местния хотел. Можеше да събере необходимата информация за пет дни, а през останалото време да подготви поне още четири статии на местна тематика.

Но преди да бяха привършили трите седмици, той срещна Дон Хагарти и след края на командировката не се върна в Портланд, а си нае апартаментче на улица „Кошут“. Живя там само шест седмици. После се пренесе при Дон Хагарти.

Това лято, разказваше Хагарти на Харолд Гарднър и Джеф Рийвс, било най-щастливото лято в целия му живот и навярно би трябвало да бъде нащрек би трябвало да знае, че Господ разстила килимче пред такива като него само за да им го дръпне изпод краката.

Смущавал го единствено нелепият възторг на Ейдриън от живота в Дери. Ейдриън си бил купил тениска с надпис МЕЙН Е МНОГО ХУБАВ ЩАТ, ДЕРИ Е СТРАХОТЕН ГРАД! Имал и спортно яке с емблемата на гимназиалния отбор „Тигрите от Дери“. И шапката, естествено. Твърдял, че тукашната атмосфера го ободрява и му вдъхва творчески сили. Може би имал право — за пръв път от цяла година насам отново вадел от чекмеджето полузабравения си роман.

— Значи наистина работеше върху ръкописа? — запита Гарднър, не толкова от желание да узнае, колкото за да насърчи словоохотливостта на Хагарти.

— Да, страниците хвърчаха една след друга. Казваше, че романът може да е страхотен, може и да не е, но във всеки случай вече няма да бъде недовършен. Смяташе да приключи с работата до рождения си ден през октомври. Разбира се, той не знаеше какво представлява това градче. Мислеше си, че знае, но беше прекарал тук твърде кратко, за да подуши истината за Дери. Все се мъчех да му го кажа, но той не ме слушаше.

— И каква е истината за Дери, Дон? — запита Рийвс.

— Това градче прилича на мъртва курва с червеи из прогнилата пичка — отвърна Дон Хагарти.

Двамата полицаи зяпнаха от изумление.

— Градчето е зло — продължаваше Хагарти. — То е помийна яма. Нима сами не го разбирате , момчета? Цял живот сте прекарали тук, как може да не го разбирате ?

Двамата полицаи мълчаха. След малко Хагарти продължи разказа си.

Преди Ейдриън Мелън да се появи в живота му, Дон възнамеряваше да напусне Дери. Бе прекарал в градчето три години, най-вече защото имаше дългосрочен договор за наем на апартамент, откъдето се разкриваше най-великолепният речен пейзаж на света, но срокът на договора вече изтичаше и Дон беше доволен. Край на ежедневното пътуване до Бангор и обратно. Край на глухото мъртвило — веднъж бе казал на Ейдриън, че Дери сякаш завинаги е замрял в часа на обедната почивка. Ейдриън мислеше, че градчето е страхотно, но Дон се боеше от Дери. Не само заради всеобщата дълбока ненавист от хомосексуалистите, изразявана недвусмислено както от градските проповедници, така и от драсканиците в Баси парк. Просто това бяха конкретните признаци, които можеше да посочи. Но Ейдриън му отвърна със смях: