Стефани Майер - Зазоряване

— Били знае ли, че си тук? — В момента в който попитах, знаех, че не трябваше — беше единственият начин да си обясня оживено изражение преди това.

— Сигурен съм, че Сам му е казал. Ще отида да го видя, когато… когато партито свърши.

— Ще бъде много щастлив, че си си у дома.

Джейкъб се отдръпна малко назад и се поизправи. Той остави едната си ръка на кръста ми и грабна дясната ми ръка с другата. Той постави ръцете ни на гърдите си; можех да почувствам сърцето му под дланта си и предположих, че не беше сложил ръката ми там случайно.

— Не знам дали ми се полага повече от този танц — каза той и ме завъртя в малък кръг, което не пасваше на темпото на музиката зад нас. — По-добре да се възползвам.

Задвижихме се под ритъма на сърцето му под дланта ми.

— Радвам се, че дойдох — каза Джейкъб тихо след момент. — Не мислех, че ще съм. Но е хубаво да те видя… още веднъж. Не е толкова тъжно, колкото си мислех, че ще е.

— Не искам да си тъжен.

— Знам това. И не съм дошъл тази нощ, за да те карам да се чувстваш виновна.

— Не — ужасно щастлива съм, че дойде. Това е най-добрият подарък, който можеше да ми дадеш.

Той се засмя.

— Това е добре, защото нямах време да се отбия за истински подарък.

Очите ми се приспособяваха и можех да видя лицето му, по-високо, отколкото очаквах. Беше ли възможно още да расте? Вече сигурно беше по-близо до 2.20 метра отколкото до 2. Беше успокоение да видя познатите му черти отново след толкова време — дълбоко поставените му очи, засенчени от рунтавите му черни вежди, високите му скули и плътните му устни, разтегнати върху белите му зъби в саркастична усмивка, която пасваше на тона му. Очите му бяха присвити в краищата — внимателни; можех да видя, че тази вечер е много внимателен. Правеше всичко възможно да ме направи щастлива, да не се изпусне и да покаже колко му костваше това.

Никога не бях правила нещо, толкова добро, че да заслужа приятел като Джейкъб.

— Кога реши да се върнеш?

— Съзнателно или подсъзнателно? — той си пое дълбоко дъх преди да отговори на собствения си въпрос. — Всъщност не знам. Предполагам, че се лутах обратно в тази посока от известно време, може би защото се бях насочил насам. Но тази сутрин започнах наистина да тичам. Не знаех дали ще успея. — Той се засмя. — Не можеш да си представиш колко е странно — да ходя на два крака отново. И дрехи! И тогава става още по-шантаво, защото се чувствам странно. Не очаквах това. Липсва ми практика с цялото човешко нещо.

Обсъдихме нещата спокойно.

— Щеше да е жалко да пропусна да те видя така, обаче. Това тук си струваше пътуването. Изглеждаш невероятно, Бела. Толкова си красива.

— Алис инвестира доста време в мен днес. А и тъмнината помага.

— За мен не е тъмно, нали знаеш.

— Вярно. — Върколашките сетива. Беше лесно да забравя за всички неща, които той можеше, изглеждаше толкова човечен. Особено сега.

— Отрязал си косата си — отбелязах.

— Да. По-лесно е, нали знаеш. Помислих си, че е по-добре да се възползвам от ръцете.

— Изглежда добре — излъгах.

Той изпръхтя.

— Да, бе. Направих го сам с ръждясали кухненски ножици. — Той се усмихна широко за момент и после усмивката му избледня. Изражението му стана сериозно. — Щастлива ли си, Бела?

— Да.

— О’кей. — Усетих как присви рамене. — Това, предполагам, е основното нещо.

— Ти как си Джейкъб? Наистина?

— Добре съм, Бела, наистина. Няма нужда да се притесняваш за мен повече. Вече може да спреш да тормозиш Сет.

— Не го тормозя само заради теб. Харесвам Сет.

— Добро хлапе е. По-добра компания от други. Казвам ти, ако можех да се отърва от гласовете в главата си, да бъда вълк щеше да е направо перфектно.

Засмях се на начина по-който звучеше.

— Да и аз не мога да накарам моите да млъкнат.

— В твоя случай, това би означавало, че си луда. Разбира се, аз вече знаех, че си ненормална — подразни ме той.

— Мерси.

— Лудостта вероятно е по-лесна, отколкото споделянето на ума на глутницата. Гласовете на лудите хора не изпращат детегледачки, за да ги наблюдават.

— Хъх?

— Сам е някъде наоколо. И някои от другите. За всеки случай, нали знаеш.

— В случай на какво?

— В случай, че не мога да се сдържа, нещо такова. В случай, че реша да потроша партито. — Той хвърли бърза усмивка, вероятно изражение на понравила му се мисъл. — Но не съм тук, за да проваля сватбата ти, Бела. Тук съм, за да… — Гласът му замря.

— За да я направиш перфектна.

— Това е прекалено високо изискване.