Томас Бренън - Доктор Стъклен

На мътната светлина на уличните газови фенери инспекторът погледна часовника си отново: единадесет и половина. При мисълта какво го чака в следващите часове, стомахът му се сви на възел. Знаеше обаче, че се налага да стори необходимото. Заради Сара.

Още преди Плимсол Стрийт Лангтън поръча на кочияша да спре. Макар че не вярваше дѐлваджиите да наблюдават къщата на мисис Баркър, нямаше желание да поема дори минимален риск. Слезе на Мартенсен Стрийт — няколко пресечки западно от Плимсол — и проследи с поглед отдалечаващия се кабриолет. Мъглата погълна червената светлинка на колата, пламнала като самотно алено око.

Лангтън закрачи на изток, загледан напред по черно-бялата в нощта улица, стъпките му отекваха по тротоара и съзнанието му се смесваха с глъхнещото ехо от музиката на приема у професора. Мъглата го обгърна, влажна, студена и задушлива, с вкус на пушек от близката разпределителна гара в Едж Хил.

Сякаш беше единствената жива душа в целия град, нито звук от превозни средства или пешеходци не проникваше през мъглата, в нито един прозорец от терасираните съседни къщи не проблясваше светлинка. После инспекторът зави по Плимсол Стрийт и зърна бяло сияние сред жълтите лъчи на уличните лампи. Тук къщите бяха вече по-големи, двойно по-просторни от терасираните казионни жилища: всичките с високи прозорци, с красиви перила, с по три стъпала пред входната врата. Лангтън се отправи към запаления бял фенер и изкачи стъпалата пред дом номер четиридесет и две.

Вратата му отвори дребна женска фигурка, облечена от глава до пети в черно. Вътре — антре, осветено от бледите лъчи на старомодни маслени лампи със скъсен наполовина пламък. Меката им светлина се отразяваше в перлените нанизи на шията на жената.

Лангтън изчака, докато вратата зад гърба му се затвори с щракване и попита:

— Мисис Баркър?

— Вие трябва да сте инспектор Лангтън — домакинята стисна ръката му, след това вдигна една от лампите от масичката в антрето. Металното връхче на бастуна ѝ затрака по паркета, когато жената пристъпи към стълбите. — Мистър Патерсън вече е при Едит.

По-нататък по коридора, току до най-долното стъпало на стълбището, се открехна друга врата. На инспектора му се стори, че от нея надничат още две лица — бледи и мълчаливи.

Преди светлината на лампата в ръката на мисис Баркър да ги докосне, двете фигури се дръпната обратно в тъмната стая сред шумолене на нощници. Вратата безшумно се затвори.

Докато следваше домакинята нагоре по покритите с пътека стъпала, Лангтън долови миризмата на дезинфектанти и застоял въздух, осезаемата тежка атмосфера на продължително боледуване. Мирисът върна инспектора шест месеца назад в собствения му дом, при Сара, легнала на двойното легло. Препъна се, малко остана да падне, но се вкопчи в парапета и продължи да се качва нагоре.

На първата площадка мисис Баркър спря и се обърна. Отпусна се върху бастуна си. Лампата осветяваше само половината от лицето ѝ, а другата половина тънеше в синка.

Лангтън проговори тихо:

— Как е тя?

— Гасне, инспектора. Гасне — мисис Баркър се обърна към вратата и сведе глава. — Дано Бог я приеме в селенията си.

Жената пристъпи към вратата, а Лангтън се поколеба.

Цялостната атмосфера на къщата го притискаше и не му позволяваше да диша. Мисълта за умиращото момиче в стаята превърна нозете му в олово.

— Инспекторе?

Лангтън направи усилие и пристъпи към спалнята. Колко прави бяха модерните френски писатели — най-простичкият мирис можеше да отключи у човека могъща реакция. Миризмата в стаята предизвика у инспектора порив да се втурне надолу по стълбите, да излезе вън в нощта и да избяга от това задушаващо място.

Спомни си думите на мисис Гриздейл, спомни си увереността ѝ, че Сара е затворена нейде, сама и уязвима. Лангтън прекрачи прага на спалнята.

Вътре други две лампи смътно светеха. В ъгъла зад решетка от черно олово грееше в алено жарта от догарящи въглени. Гигантското махагоново легло правеше сгушената в средата му мършава фигурка на момичето да изглежда почти детска. Цялата беше потънала сред одеяла и чаршафи. На едната нощна масичка стояха подредени шишета от кафяво стъкло — лекарства, разтвори, хапчета, прахове. Сладникав мирис на течен морфин.

Лангтън направи още две крачки и видя, че очите на болното момиче са затворени, устните — леко разтворени, кожата ѝ изглеждаше жълтеникава и мазна на светлината на лампите. Шията ѝ беше обгърната от къдричките на закопчана догоре нощница.