Уитли Страйбер - 2012 - Война за душите

— Той знае, че съм тук.

Лени пребледня като платно.

— Така ли?

Ал кимна. И двамата не пророниха нито дума повече, а малко по-късно Том излезе с широка крачка, блестящ с униформата си, черните му очи се взираха право напред, а лицето му беше безизразно.

Лени застана мирно.

— Трябва да поговорим — каза му Том, като минаваше покрай бюрото му.

— Да, сър.

— Можеш да се обзаложиш, че да, млади приятелю.

И продължи с тежка стъпка през апартамента.

Ал го последва и двамата се спуснаха с частния му асансьор към подземния гараж, където колата ги очакваше пред отворената задна врата. През цялото време мълчаха. Всъщност човек не говореше с Том, ако той не го заговори пръв. Самсън не се наслаждаваше на любезното бъбрене, на шеги или клюки — нищо подобно. Но най-удивителното беше, че бе свикал тази така политическа среща. Как копелето беше успяло да го стори — всеки от генералите в щаба му жадуваше да узнае — ако и само за да намери начин да му навреди.

От историческа гледна точка Обединеният съвет на началник-щабовете беше солидна, добре смазана организация. Не и под водачеството на Том обаче. Той я беше превърнал в котило на плъхове, осеяно с паяжини. Хора, които бяха работили заедно с години, сега се биеха като зверчета в капан.

В годината след идването на Том бяха последвали пет „оставки“. Всъщност всички бяха уволнения, брутални, злонамерени, често загадъчни. И което беше по-лошо, бяха последвани от отмъстителни малки назначения на постове, избрани да унижат жертвите. Генерал Халф, например, беше армейски началник-щаб. Сега отслужваше времето си като командир на форт Силкър в Мисисипи. Форт Силкър беше разформирован, така че основната работа на Хари беше да се грижи за опазването на околната среда и за продажбата на имотите.

Ал се настани в колата. Знаеше, че тази среща е важна, но не беше особено сигурен за какво точно става въпрос. Предполагаше, че Том знае, но той си мълчеше. Може би и Ал го чакаше дръвникът. Вероятно се очакваше да се покаже неподготвен пред президента, сигурна прелюдия към падението.

Но имаше една малка подробност: Ал познаваше Джеймс Хана Уейд, откакто бяха съквартиранти в академията. През последните години приятелството им по необходимост бе станало по-дистанцирано, но двамата все още бяха достатъчно близки, за да бъде канен понякога от Джими да поиграят скуош. Това обикновено ставаше, когато нещата в този особено тежък мандат не вървяха добре. Но сега Джими се беше издигнал твърде високо, така че нямаше да има скуош със стария му приятел. По-точно, както и двамата знаеха, с предадения му приятел.

Колата обърна по Четиринадесета улица, мина покрай познатите смарагдени извивки на някакъв „Макдоналдс“, после навлезе в земите на Белия дом.

— Днес ще чуем доклад на разузнаването — каза Том.

— На каква тема, сър?

Том го погледна, после се извърна. Секунда по-късно колата спря и двамата закрачиха през Белия дом към Залата на кабинета — но я подминаха, подминаха и Овалната зала, и влязоха през офиса на заместник-секретаря Мориси в президентския кабинет.

Не беше особено подходящо място за голяма среща, но тя не беше такава.

— Здравей, Ал — поздрави президентът.

Ал усети как Том се напряга. Добър знак, може би президентът най-накрая беше осъзнал, че това назначение е грешка, както му беше казал Ал — на практика единствената политическа мисъл, която беше споделял с него. Обърна се към Том.

— Добро утро, генерале.

— Добро утро, господин президент.

Минута по-късно влезе шефът на националното разузнаване Бо Уолдо, следван от двама помощници, които продължиха към телевизионния екран.

Уолдо заговори:

— Вчера имаше голяма експлозия в Кайро, която е довела поне до неколкостотин смъртни случая и огромни материални загуби. Разрушила е Хеопсовата пирамида.

— И? — излая Том.

Президентът му хвърли укорителен поглед.

Но нетърпението му беше разбираемо. Катастрофата в Кайро се предаваше по всеки новинарски канал в света. Не можеше да се попадне на нищо друго по телевизията, по радиото, в интернет — където и да е. Ал си помисли: „Известно им е коя терористична група е отговорна и ще ни информират, че британците ще отговорят с удар. Несъмнено искат от нас някаква подкрепа, а проблемът при тези неща е винаги един и същ: как да направиш това, което иска една империя, без да разсърдиш друга?“

Уолдо прочисти гърлото си и рече:

— Няма друга за последния половин час, господин президент.