Уитли Страйбер - 2012 - Война за душите

Всъщност беше намерено много малко. През 1950-а в изкопи покрай южната страна на Голямата пирамида бяха открити двете тъй наречени „слънчеви лодки“. Но нищо друго — само няколко неясни петна, които навеждаха на мисълта за пещери, но това беше всичко.

Божичко, погледни само! Сияеше под светлината. Зловещо.

Чу се вой на сирени. Мартин смяташе Британската империя за разпокъсана и пренаселена, но службите за бързо реагиране на Кайро явно бяха добре снабдени с превозни средства. Зачуди се за болниците обаче. Дали бяха внедрили националната система за здравеопазване и в протекторатите, както в откровените колонии? Ако не беше така, болниците вероятно имаха примитивно оборудване и той беше голям късметлия, че не е ранен.

Дори ушите му престанаха да бучат.

Обърна се настрани, не искаше — или просто не можеше — да гледа повече отвореното черно око, заменило великото чудо. Вечна пирамида, построена да устои на времето.

За колко време бе разрушена? За не повече от пет минути.

Понечи да слезе по стълбите, но се поколеба. Това беше някакъв кошмар. Сигурно сънуваше.

Върна се и погледна нещото отново. Нямаше с какво друго име да го нарече, освен с „леща“. Огромна, проблясваща мрачно към небето, в което беше изплюла пирамидата.

Колкото и старо да беше, изглеждаше съвършено, свежо и ново, изплувало от земята като око на демон, отворило се след вековен сън.

Което всъщност и се беше случило.

Генерал Алфред Уилям Норт влезе в пищния апартамент в Пентагона, собственост на командващия му офицер. Генерал Самсън беше назначен за председател на Обединения съвет на началник-щабовете и беше взел Ал със себе си в стратосферичния свят на висшата военна политика.

Адютантът, който трябваше да обяви идването му, липсваше. Като се имаше предвид настъпилият хаос сред военните, това не беше учудващо. Вероятно беше изпратен със задача някъде из огромната сграда и нямаше кой да го замести, за да съобщи за пристигането на генерала.

Очакваха ги в Белия дом след десет минути, така че Ал не държеше особено на церемониалностите. Беше срещнал Том Самсън, когато го повишиха като главнокомандващ на военновъздушните сили. Беше много ефективен офицер и с приятно излъчване.

Това обаче важеше само пред по-висшите офицери. Сега, след като беше председател на Обединения съвет на началник-щабовете, а Ал все още заместник-председател, нещата се промениха. Том беше студен, лишен от обаяние кресливец, безпощаден към провалите и изключително взискателен. Ал все още вярваше, че той е добър офицер, но подходът му към работата често беше твърде безкомпромисен. Честно казано, Ал очакваше да повишат него. Всъщност разчиташе на това. Това, което последва, беше огромно унижение и тъжен край на блестяща кариера. Познаваше президента от години и наистина не можеше да си обясни защо беше предпочел Том пред него. Ал бе изпълнявал всичките си задачи отлично.

Разликата между двамата беше, че Том бе служил с пилотите, а Ал ги беше обучавал, но прекара цялата си кариера като щабен офицер. Том беше награден с Пурпурно сърце. Дали Ал, който никога не беше чувал гневната стрелба на войната, завиждаше на Том за участието му в Кубинските конфликти?

Краткият отговор: естествено. Ако беше на негово място, кариерата му нямаше да спре малко преди върховата си точка.

— Том, тук съм — обяви той неуверено.

Тишина.

Вратата на банята беше открехната, така че Ал тръгна към нея.

— Том?

От банята се чу приглушен шум.

— Извини ме — отвърна Том гневно сред шумоленето.

— Том, съжалявам. Лени го няма…

— Излез оттук!

— Съжалявам!

Докато вървеше към вратата, Ал забеляза на бюрото на Том разтворена сребърна кутия, голяма колкото старомодна табакера. Вътре имаше шест издължени златни цилиндъра. До тях лежеше сребриста спринцовка, която изтъняваше постепенно от широкия край с гнездо, което очевидно би обхванало един от цилиндрите, до игла с толкова тънък връх, че беше почти незабележима.

Ал изскочи навън, залят от хиляди мисли. Дали беше наркоман? Жертва на рак? И каква странна спринцовка…

Няколко секунди по-късно Том блъсна вратата на кабинета си с такава сила, че цялата стая потрепери.

Ал обаче почти не го чу. Ако Том беше пристрастен, това, без съмнение, можеше да се окаже в негова полза. Беше хубаво да го знае.

В този миг Лени се появи и веднага каза:

— Генерале, нека известя за пристигането ви.