Уильям Гибсон - Невромантик

— Изпий си кафето, Кейс — каза Моли. — Всичко е наред, но няма да ходиш никъде, докато Армитаж не си каже приказката.

Тя приседна на копринения матрак върху пода и започна автоматично да разглобява флетчера, без да си прави труда да гледа. Стъклата й следяха Кейс, докато той прекосяваше стаята до масичката, за да си напълни пак чашата.

— Прекалено си млад, за да помниш войната, а, Кейс? — Армитаж прокара едрата си ръка по кафявата, късо подстригана коса. Тежка златна гривна проблесна върху китката му. — Ленинград, Киев, Сибир. Изобретихме те в Сибир, Кейс.

— Какво трябва да означава това?

— Крещящия юмрук, Кейс. Чувал си това име.

— Не беше ли някаква военна операция? Опитали се да взривят оня руски възел с компютърен вирус. Да, чувал съм. И май никой не се е измъкнал жив.

Изведнъж Кейс усети внезапно напрежение. Армитаж отиде до прозореца и се загледа в Токийския залив.

— Не е вярно. Една единица успя да се промъкне обратно до Хелзинки, Кейс.

Кейс сви рамене и си сръбна от кафето.

— Ти си компютърен жокей. Прототипите на програмите, които използваш, за да проникваш в промишлените бази данни, бяха разработени за Крещящия юмрук. За нападението на Киренския компютърен възел. За основна единица беше използван микропланер „Нощно крило“ — един пилот, един кибердек, един жокей. Пуснахме вирус, наречен Молеца. Поредицата „Молец“ представляваше първото поколение реално проникващи програми.

— Ледоразбивачите — измърмори Кейс над ръба на червената чаша.

— Лед от ЛЕД — Легален Електронен Достъп, системи за контрамерки срещу софтуерни атаки.

— Проблемът, мистър, е, че аз вече не съм жокей, и смятам просто да си…

— Бях там, Кейс; бях там когато онези изобретиха хората като теб.

— Имаш мерак да се занимаваш с такива като мен, мой човек. Имаш парите да наемаш скъпи бръсначки, които да ми довлекат задника тук, горе, т’ва е. Никога вече няма да тракам по дека, нито за теб, нито за някой друг — Кейс се доближи до прозореца и погледна надолу. — Ето къде живея сега.

— Според нашия профил излиза, че се опитваш да прилъжеш улицата да те очисти, докато уж нищо не забелязваш.

— Профил?

— Изградили сме ти подробен модел. Купихме досие за всеки от твоите псевдоними и пуснахме симулацията през един военен софтуер. Ти имаш самоубийствен уклон, Кейс. Според модела ти остава още към месец. А според медицинските ни прогнози до година ще трябва да ти се смени панкреаса.

— „Ние“, значи — Кейс кръстоса поглед с бледосините очи. — Кои „ние“?

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че можем да оправим твоето невроувреждане, Кейс?

Изведнъж Армитаж му заприлича на издялан от парче метал — неподвижен и невероятно тежък. Статуя. На Кейс му се стори, че сънува и че скоро ще се събуди. Армитаж нямаше да проговори пак. Сънищата на Кейс винаги завършваха с такива замръзнали кадри и ето че този сън беше вече свършил.

— Какво ще кажеш, Кейс?

Кейс погледна към залива и потръпна.

— Ще кажа, че си фрашкан с лайна.

Армитаж кимна.

— После ще те попитам какви са ти условията.

— Не по-различни от тези, с които си свикнал, Кейс.

— Остави човека да поспи, Армитаж — обади се Моли от матрака. Съставните части на флетчера бяха разпръснати върху коприната като някакъв скъп пъзъл. — Не виждаш ли, че пука по шевовете.

— Условията — настоя Кейс, — и то сега. Веднага.

Все още трепереше. Не можеше да спре да трепери.

Безименната и скъпо оборудвана клиника представляваше куп лъскави постройки, разделени от малки градински площи. Кейс помнеше мястото от обиколката, която направи през първия си месец в Чиба.

— Уплашен си Кейс. Наистина си уплашен.

Беше неделя следобед и двамата с Моли стояха насред някакво вътрешно дворче. Бели камъни, разсад от зелен бамбук, черен чакъл, подравнен с гребло. Нещо подобно на огромен метален рак — градинарят, се занимаваше с бамбука.

— Ще стане, Кейс. Нямаш представа с какви неща разполага Армитаж. Май ще плати на тия момчета по нервите за ремонта ти с програмата, която им е дал, за да те оправят. Ще ги издърпа три години пред конкуренцията. Имаш ли представа колко струва това?

Тя затъкна палци в гайките на кожените си дънки и се олюля назад върху лакираните токове на каубойските си ботуши с цвят на зряла череша.

— Ти си уличен самурай — рече Кейс. — Откога работиш за него?

— Два месеца.

— Ами преди това?

— За един друг. Работещо момиче, нали знаеш.

Той кимна.