Уильям Гибсон - Нулев брояч

— Какво има?

— Не виждам. Чистачките не са в ред. — Той натисна бутона за фаровете, и четири плътни лъча блеснаха от двете страни на екранолета и изчезнаха в сивата стена от падаща вода. Поклати глава.

— Защо не спрем?

— Твърде близо сме до Агломерата. Всичко наоколо се патрулира. Коптери. Ще ни сканират идентификационния номер на покрива, ще видят, че номерата ни са от Охайо и че шасито е със странна конструкция. Може да поискат да ни направят проверка. По-добре да го избегнем.

— Какво ще правиш сега?

— Ще карам край пътя, докато намеря къде да спра, след това ще ни пъхна под някакъв покрив, ако мога…

Той спря екранолета и го завъртя на място, и фаровете пробляснаха върху светлоотразителните диагонали на знак, отбелязващ страничен път. Тръгна към знака, издутата предна част на апроновата торба се прехвърли над дебел правоъгълен бетонен блок.

— Това може да свърши работа — каза, докато минаваха покрай знака. Пътят беше съвсем тесен: клони и храсти драскаха тесните странични прозорци и стържеха по бронираните стени на екранолета.

— Там има светлини — обади се Анджи и опъна напред предпазния си колан, за да се вгледа през дъжда.

Търнър различи воднистожълта светлина и сдвоени тъмни стълбове. Разсмя се.

— Бензиностанция. Останала от старата система, преди да прекарат големия път. Тук трябва да живее някой. Жалко, че не сме на бензин… — Той спусна екранолета по чакълестия склон; приближавайки се, видя, че жълтата светлина идваше от два правоъгълни прозореца. Като че ли забеляза някаква фигура да се появява на един от тях.

— Провинция. Тези момчета може да не ни се зарадват особено. — Той бръкна в парката, измъкна Смит & Уесъна от пластмасовия му кобур и го постави на седалката между краката си. Когато стигнаха на пет метра от ръждясалите бензинови колонки, той отпусна екранолета в широка локва и угаси турбината. Дъждът продължаваше да се лее по обдуханите листове ламарина, и фигура в пляскащо пончо от каки изскочи от предната врата на бензиностанцията. Той отвори страничния прозорец десетина сантиметра и надвика дъжда:

— Съжалявам че ви безпокоя. Трябваше да се махнем от пътя. Чистачките ни са скапани. Не знаехме, че сте тук долу.

Ръцете на онзи бяха скрити зад пластмасовото пончо на фона на светлината от прозорците, но беше очевидно, че държи нещо.

— Частна собственост — обади се мъжът. Дъждът течеше по лицето му.

— Нямаше как да продължим да се движим — извика Търнър. — Съжалявам, че ви обезпокоих…

Човекът отвори уста, започна да жестикулира с нещото, което държеше под пончото, и главата му експлодира. На Търнър почти му се стори, че това стана преди червената линия светлина да замахне надолу и да го докосне, дебел колкото молив лъч, подскачащ небрежно, като че ли някой си играеше с фенерче. Пръснаха червени струи, отмити мигновено от дъжда, и фигурата падна на колене и рухна напред, и изпод пончото се изплъзна омотан с жица Savage 410.

Търнър не беше усетил как се движи, но откри, че е форсирал турбината, че е завъртял лостовете към Анджи и се е измъкнал от предпазните колани.

— Кажа ли давай, карай през станцията. — След това нагоре, блъсна лоста, който отваря горния капак, с тежкия револвер в ръка. Бученето на черната Хонда го достигна в момента, когато капакът се отметна, спускаща се сянка над главите им, едва видима през падащия дъжд.

— Давай!

Натисна спусъка, преди тя да успее да ги изстреля напред през стената на старата бензиностанция, откатът блъсна лакътя му до изтръпване в покрива на екранолета. Куршумът експлодира някъде над главите им с доволен трясък; Анджи наклони машината и те се хвърлиха през дървената постройка, Търнър едва успя да вмъкне раменете и главата си обратно през капака. Нещо в къщата експлодира, сигурно бутилка пропан, и екранолетът отскочи наляво.

Анджи ги завъртя обратно, когато изскочиха през задната стена.

— Накъде? — надвика тя турбината.

Като в отговор черната Хонда се спусна, въртейки се около оста си, на двайсетина метра пред тях, и вдигна сребриста пелена от дъжд. Търнър сграбчи лостовете и те се плъзнаха напред, хвърляйки десетметрови струи от локвите, удариха малкия боен хеликоптер право в поликарбоновата кабина, и металният фюзелаж се смачка като хартия под удара. Търнър дръпна машината назад и отново връхлетя, по-бързо. Този път смазаният коптер се заби в стволовете на два мокри сиви бора и остана да лежи като някаква дългокрила муха.