Уильям Гибсон - Нулев брояч

Марша-мама. Едва през последната около година Боби беше започнал да разбира света достатъчно добре — какъвто го виждаше сега — за да се учудва как всъщност тя е успяла да съществува в него, по колкото и маргинален начин да беше това, с компанията си, състояща се от бутилката и симстимовите призраци. Понякога, когато беше в подходящо настроение и на подходящ брой глътки, тя все още се опитваше да му разказва истории за баща му. Още от четиригодишна възраст той знаеше, че те са измислица, защото често се променяха, но с времето беше започнал дори да получава известно удоволствие от тях.

Намери един заден двор на няколко квартала на запад от бара на Леон, заграден от улицата с голям, прясно боядисан в синьо контейнер за боклук. Новата боя блестеше върху подбитата, назъбена стомана. Над двора висеше самотна халогенна лампа. Седна на един удобен бетонен парапет, внимавайки да не повреди Оно-Сендая. Понякога просто трябва да изчакаш. Това беше едно от нещата, които беше научил от Две за ден.

Контейнерът беше препълнен с разнообразна смес от индустриални отпадъци. Баритаун имаше своя дял в полулегалното производство, част от „икономиката в сянка“, за която лицата от екрана обичаха да разговарят, но Боби никога не обръщаше особено внимание на лицата от екрана. Бизнес. Всичко беше просто бизнес.

Около халогенната лампа по извити орбити се въртяха мушички. Боби гледаше безучастно как три хлапета, най-голямото на може би десетина години, се катереха по синята стена на контейнера, използвайки мръснобяло найлоново въже и саморъчно направена кука, която може би някога е била част от облицовъчно скеле. Когато и последното се покатери на върха между пластмасовите боклуци, въжето бързо беше издърпано нагоре. Боклукът започна да трака и скърца.

Точно като мен, помисли си Боби, и аз правех същата гадост, пълнех си стаята с всякакви боклуци, които можех да намеря. Веднъж сестрата на Линг Уорън намери част от нечия ръка, все още увита в зелена пластмаса и овързана с ивици гума.

Марша-мама понякога получаваше двучасови пристъпи на религиозност, идваше в стаята на Боби и изхвърляше най-хубавите му боклуци и залепваше някоя божествено отвратителна хололепенка над леглото му. Може би Исус, може би Хабърд, може би Дева Мария, за нея това нямаше никакво значение, когато беше в съответното настроение. Боби побесняваше от това яко, докато един ден не беше вече достатъчно голям, за да отиде във всекидневната с ковашки чук и да го вдигне над Хитачито: пипнеш ли ми нещата пак, ще убия приятелите ти, мам, всичките. Тя никога повече не ги пипна. Но лепенките-холограми все пак бяха оказали някакъв ефект върху Боби, в смисъл че религията сега беше нещо, за което той смяташе, че го е обмислил и се е отказал от него. В основни линии той мислеше, че просто има някои хора, които имат нужда от тия глупости, и той предполагаше, че винаги е имало, просто той не беше от тях, така че не се интересуваше.

Едно от хлапетата в контейнера за боклук се показа, проучи с присвити очи околността, след което отново се скри. Чу се дрънкащ и скърцащ звук. Малки бели ръце прехвърлиха подбит метален варел през ръба и го спуснаха по найлоновото въже. Добра находка, помисли си Боби: можеш да я замъкнеш при изкупвач на вторични суровини и да изкараш нещичко. Спуснаха го на паважа на около метър от носовете на ботушите на Боби. Когато докосна земята, то се търкулна, показвайки шесторогия символ, означаващ биоопасност.

— По дяволите — каза той и инстинктивно отдръпна крака.

Едно от тях се спусна по въжето и спря на място варелчето. Другите две го последваха. Той видя, че те са по-малки, отколкото мислеше.

— Ей, — каза Боби, — знаете ли, че това може да е нещо наистина гадно? Да ви докара рак и там подобни.

— Бегай лижи кучи задник доде пусне кръв — посъветва го хлапето, което първо се спусна по въжето, и те откачиха куката, намотаха въжето и повлякоха варелчето зад ъгъла на контейнера, по-далеч от погледа.

Изчака час и половина. Достатъчно време: при Леон вече започваха да готвят.

В главната стая поне двайсетина Готици се въртяха като стадо от динозаври-бебета, и лакираните им във формата на кръстове коси се клатеха и мятаха. Мнозинството се доближаваше до идеала за Готик: висок, слаб, мускулест, някак си мрачно неспокоен, млади атлети в ранен стадий на измършавяване. Гробищната бледост беше задължителна, и косата на Готика беше по дефиниция черна. Боби знаеше, че малкото, които не могат да си докарат телата до подобие на този субкултурен модел, биват избягвани; да си дребен Готик значеше проблеми, а да си дебел Готик беше самоубийство.