Уильям Гибсон - Нулев брояч

Холомомичетата се включиха, когато той излезе.

— Боби, Бо-о-би, ела да си играем…

Във всекидневната дръпна жака на Оно-Сендая от панела на Хитачито, нави фиброоптичния кабел и го натъпка в гнездото му. Направи същото с набора троди, след това пъхна Оно-Сендая в гръбния джоб на якето.

Завесите все още бяха дръпнати. Усети прилив на някакво ново въодушевление. Махаше се. Трябваше да се махне. Беше забравил вече жалкото удоволствие, резултат от отъркването му в смъртта. Внимателно раздели завесите на около пръст разстояние и погледна навън.

Беше късен следобед. След час-два първите светлини щяха да започнат да премигнат по мрачните туловища на Проектите. Голямата Площадка се простираше като бетонно море, и проектите стърчаха оттатък отсрещния бряг, огромни правоъгълни структури, омекотени тук-таме от случайно пръснати ретро-стилови балкончета, резервоари за риба, слънчеви подгряващи панели и вездесъщите мрежести чинии на сателитните антени.

Две за ден сега щеше да спи някъде там, в един свят, който Боби никога не беше виждал, светът на една минкомова аркология. Той слизаше долу, за да си върти бизнеса, главно с хотдогаджиите в Баритаун, и след това се качваше обратно. Там, горе, винаги беше изглеждало хубаво на Боби, на балконите нощем ставаха толкова много неща, сред червеникавия проблясък на пушещи въглени, малки дечица само по бельо, гъмжащи като маймунки, толкова малки, че едва ги виждаш. Понякога вятърът се променя, и над Голямата Площадка увисва миризмата на готвене, а понякога делтапланер се плъзва от някоя тайничка провинция на покрива там, някъде горе. И винаги се чува смесеният ритъм на милиони мелодии, вълни от музика, които пулсират, изчезват и се появяват отново във вятъра.

Две за ден никога не говореше за живота си, за това къде живее. Говореше за бизнес, или, да бъдем по-социални, за жени. И това, което Две за ден казваше за жените, караше Боби да иска да се махне от Баритаун повече отвсякога, и Боби знаеше, че бизнесът е единственият му билет за навън. Сега обаче той се нуждаеше от дилъра по друг начин, защото беше напълно изваден от обичайното си положение.

Може би Две за ден можеше да му каже какво става. Около онази база не се очакваше да има каквото и да било смъртоносно. Две за ден я беше подбрал за него, и след това му беше дал назаем софтуера, необходим, за да се проникне в нея. И Две за ден беше готов да продаде на черно каквото Боби успее да измъкне от нея. Така че той трябваше да знае. Във всички случаи знаеше нещо.

Голямата Площадка изглеждаше достатъчно безопасна, като изключим самотен нарк, гол до кръста, погълнат изцяло от бесен разговор с Бога. Боби го заобиколи отдалече; той крещеше, подскачаше и мелеше с удари от карате въздуха. Имаше засъхнала кръв по босите стъпала и остатъците от нещо, което вероятно е било подстрижка на Чвор.

Голямата Площадка беше неутрална територия, поне на теория, и Чворовете бяха общо взето конфедерирани с Готиците; Боби имаше доста здрави връзки с Готиците, но поддържаше независим статус. В Баритаун беше несигурна работа да си независим. Бандите поне ти дават някаква структура, помисли си той, когато ядосаният речитатив на нарка заглъхна назад. Ако си Готик и Непукистите те бастисат, това не остава без последствия. Може би смисълът на всичко това беше откачен, но поне имаше правила. Самотниците обаче ги бастисваха наркове, каращи на гръбначен мозък, или налитаха на мръднали хищни единаци, довлекли се понякога чак от Ню Йорк, като например оня, Събирачът на Пениси от миналото лято, дето си носел колекцията в найлонов плик в джоба…

Боби имаше намерение да си очертае маршрут навън от този пейзаж преди да съмне пак, или поне имаше такова желание. При ходенето кибердекът в задния джоб го тупаше по гърба. Като че ли и той го предупреждаваше да се маха.

— Хайде, Две за ден — каза той на издигащите се Проекти. — Смъкни си задника долу и бъди при Леон, когато стигна там, става ли?

Две за ден го нямаше при Леон.

Нямаше никого, ако не броиш самия Леон, който човъркаше вътрешностите на конвертор за телевизионна стена с огънат кламер.

— Що не вземеш да вземеш един чук и да замлатиш тая бракма докато не проработи? — попита Боби. — Ще ти свърши почти същата работа.

Леон вдигна поглед от конвертора. Беше на около четиридесет, доколкото това беше възможно да се определи. Имаше вид като да не принадлежи към никоя раса, или, погледнато от друга гледна точка, да принадлежи към раса, към която не принадлежи никой друг. Силно хипертрофирали лицеви кости и грива от къдрава матовочерна коса. Подземният му пиратски клуб беше една от опорите в живота на Боби за последните две години.