Уильям Гибсон - Нулев брояч

— Къде тук? — Мъжът свали очилата си и започна да ги чисти с безупречно бяла кърпичка, която извади от джоба на балтона си.

— Жива. — Боби направи крачка напред.

Мъжът отново си сложи очилата.

— Това никога не се е случвало преди.

— Не можеш. — Още по-близо.

— Това започва да става досадно. Пако!

— Сеньор.

Боби се обърна при звука на детския глас и видя малко момче в странен пристегнат костюм, с черни кожени ботуши, закопчани с копчета.

— Махни го.

— Сеньор. — Момчето се поклони вдървено и измъкна малък автоматичен Браунинг от джоба на черното си сако. Боби погледна в тъмните очи под лъскавия перчем и срещна поглед, какъвто никое дете не е имало. Момчето вдигна оръжието и го насочи към Боби.

— Кой си ти? — Боби игнорира пистолета, но не се опита да се приближава повече към мъжа с балтона.

Мъжът го изгледа.

— Вирек. Йозеф Вирек. Чувал съм, че повечето хора познават лицето ми.

— Ти от „Хора с влияние“ ли си, или там нещо от сорта?

Мъжът премига и се намръщи.

— Не зная за какво говориш. Пако, какво прави това лице тук?

— Случайно просмукване — каза момчето. Гласът му беше висок и приятен. — Голямата част от системата ни е ангажирана през Ню Йорк в опит да се предотврати измъкването на Анджела Митчел. Този тук се опита да влезе в мрежата заедно с друг оператор и се сблъскаха с нашата система. Все още се опитваме да определим как е пробил защитите ни. Вие сте в безопасност. — Дулото на малкия Браунинг беше абсолютно неподвижно.

И след това усещането за подръпване за ръкава. Всъщност, не точно за ръкава, а като че ли за част от ума му, нещо…

— Сеньор, — каза детето, — наблюдаваме аномални феномени в мрежата, вероятно като резултат от настоящето ни претоварване. Настоятелно ви предлагаме да ни разрешите временно да прекъснем връзките ви с конструкта, докато не успеем да определим природата на аномалията.

Усещането ставаше по-силно. Някакво чегъртане отзад в ума му…

— Какво? И да се върна в резервоарите? Не ми се вярва да е гарантирано, че…

— Възможно е да е налице реална опасност — каза момчето, и в гласа му звучеше предупредителна струна. — Ти, — добави то към Боби, — легни на паважа с разтворени ръце и крака…

Но Боби гледаше покрай него, към полянка с цветя, гледаше как те изсъхват и умират, как тревата посивява и се разсипва на прах, докато той гледа, и въздухът над тях трепти и се гърчи. Усещането за стържене в главата му ставаше още по-силно, предупредително.

Вирек се беше обърнал и гледаше умиращите цветя.

— Какво е това?

Боби затвори очи и помисли за Джаки. Чу се някакъв звук, и знаеше, че го издава той самият. Бръкна някъде навътре в себе си, звукът продължаваше, и докосна дека на Тъпкача. Ела!, изкрещя той вътре в себе си, без нито да знае, нито да го е грижа какво вика. Ела веднага! Усети нещо да поддава, някаква бариера, и стърженето изчезна.

Когато отвори очи, сред умрелите цветя имаше нещо. Той премига. Приличаше на кръст от обикновено дърво, боядисано бяло; някой беше нахлузил върху хоризонталната дъска ръкавите на стара моряшка дреха, нещо като скроен по шаблон фрак с тежки, поръбени еполети от шнурчета от потъмняло злато, ръждясали копчета, още шнурчета по маншетите… В горната му част беше забита с дръжката нагоре ръждясала абордажна сабя, и до него имаше бутилка, наполовина пълна с бистра течност.

Детето се завъртя, описвайки замазана дъга с малкия пистолет… И се смачка, сгъвайки се в себе си като изпуснат балон, балон, изсмукан в нищото, и Браунингът изтрака на павираната пътека като забравена играчка.

— Името ми, — каза глас, и Боби искаше да изпищи, когато разбра, че той идва от собствената му уста, — е Самеди, и ти уби коня на моя братовчед…

И Вирек побягна, балтонът му плющеше зад него, надолу по извития път със спиралните скамейки, и Боби видя, че друг бял кръст чака там, точно където пътят се извиваше и изчезваше. Вирек също сигурно го беше забелязал: той изкрещя, и барон Самеди, Господар на Гробищата, лоа, чието царство е смъртта, се наведе над Барселона като студен мрачен дъжд.

— Какво, по дяволите, искаш? Кой си? — Гласът му се струваше познат, женски глас. Не този на Джаки.

— Боби — каза той. През него преминаваха вълни мрак. — Боби…

— Как стигна тук?

— Тъпкача. Той знаеше. Декът му те изнюхал, докато ти ме държеше замразен. — Току-що беше видял нещо, нещо огромно… Не можеше да си спомни… — Търнър ме изпрати. Конрой. Заръча ми да ти кажа, че Конрой го е направил. Нужен ти е Конрой. — Чуваше собствения си глас така, като че ли принадлежеше на някой друг. Беше бил някъде, и се беше върнал, и сега беше тук, в неоновата моливна рисунка на Джейлин Слайд. По пътя си обратно беше видял голямото нещо, нещото, което ги беше всмукало от самото начало, да започва да се променя, гаргантюанските му части да се въртят, слепват, да приемат нови форми, цялата структура да се променя…