Джийн Оел: Каменните убежища

— Чудесно — намеси се Джондалар. — Но можем да ги преместим и малко по-нагоре по течението на реката, по-далеч от хората.

— Вълчо е свикнал да спи до мен — продължи Айла. Тя видя как Джохаран се намръщи. — Напоследък се държи много закрилнически с мен и може да предизвика проблем, ако не е близо до мен.

Тя забеляза приликата между него и Джондалар — особено в начина, по който свъсваше вежди, — и й се прииска да се усмихне, ала Джохаран бе напрегнат. Сега не беше време за усмивки, макар че в изражението му имаше нещо странно познато и успокояващо.

Джондалар също видя как брат му се намръщи.

— Мисля, че няма да е лошо да запознаем Джохаран с Вълчо — каза той.

Джохаран се ококори, обзет от паника, но преди да успее да се противопостави, Айла грабна ръката му и се наведе към месоядния хищник. Обгърна с ръка дебелия врат на вълка, за да го накара да спре да ръмжи, но щом дори тя улавяше страха на този човек, Вълчо със сигурност го беше усетил.

— Дай му да ти помирише първо дланта — каза тя. — Обикновено така се запознава с някой.

Вълкът отдавна бе научил, че за Айла е важно той да приеме в своята глутница от човешки същества хората, които тя му представяше. Не харесваше миризмата на страха, но подуши мъжа, за да се запознае с него.

— Някога докосвал ли си козината на жив вълк, Джохаран? — попита го тя. — Малко е твърда, нали? — Айла прокара ръката му по врата на животното, за да почувства рошавата козина. — Още си я сменя и го сърби. Затова много обича да го чешат зад ушите — каза и му показа как да го направи.

Джохаран докосна козината, но повече го впечатли топлината. Изведнъж осъзна, че това е жив вълк! И изобщо не се дразнеше, че го пипат.

Айла забеляза, че дланта на мъжа вече не е толкова вдървена от страх и той понечи да погали животното.

— Дай му пак да помирише ръката ти.

Джохаран доближи ръката си до муцуната на вълка и очите му отново се ококориха от изненада.

— Той ме близна! — възкликна, без да знае какво да очаква — добро или лошо. После видя как Вълчо близна и лицето на Айла, което явно й беше много приятно.

— Браво, Вълчо, добре се държа. — Жената се усмихна и го погали. После се изправи и се потупа по раменете. Вълкът скочи, сложи лапите си на мястото, което тя му посочи, и я близна по врата. После захапа много нежно и внимателно брадичката й, като изръмжа от удоволствие.

Джондалар видя как Джохаран и останалите зяпнаха от изненада и осъзна колко страшен всъщност им изглежда този акт на вълчата привързаност, тъй като не го разбираха. Брат му го изгледа със смесица от уплаха и изумление.

— Какво прави с нея?

— Сигурен ли си, че не е опасно? — попита в същия миг Фолара. Не можеше повече да стои спокойно. Другите хора също се размърдаха нерешително.

Джондалар се усмихна:

— Да, на Айла нищо й няма. Той я обича и никога не би я наранил. Така вълците показват чувствата и привързаността си. И на мен ми отне известно време, докато свикна. Познавам този вълк, откакто беше малко пухкаво зверче.

— Това не е зверче, а голям вълк! И то е най-огромният вълк, който някога съм виждал! — възкликна Джохаран. — Можеше да й прегризе гърлото.

— Да, можеше. Виждал съм го да прегризва гърлото на една жена… която се опита да убие Айла — отговори Джондалар. — Вълчо я пази.

Наблюдаващите сцената зеландонийци въздъхнаха от облекчение, когато вълкът отново застана на четири лапи до нея, с отворена уста, увиснал отстрани език и оголени зъби. Джондалар смяташе, че така вълците се усмихват, сякаш Вълчо беше доволен от себе си.

— Той постоянно ли прави така? — попита Фолара. — Вълците често нападат слабите и невръстните.

При споменаването на децата по лицата на стоящите около тях хора мигом плъзна сянката на тревогата.

— Вълчо обича децата — отговори веднага Айла — и ги закриля. Особено най-малките и най-слабите. Той беше отгледан заедно с деца в Лъвския бивак.

— В Огнището на лъва имаше едно много болнаво и слабо момче — добави Джондалар. — Трябваше да ги видите как си играеха заедно. Вълчо беше винаги много внимателен с него.

— Това животно е много необикновено — намеси се друг мъж. — Трудно е за вярване, че един вълк може да се държи така… сякаш не е вълк.

— Прав си, Солабан — каза Джондалар. — Според нас той се държи тъй, сякаш не е вълк. Но ако ние бяхме вълци, сигурно нямаше да мислим така. Вълчо израсна заедно с хората и Айла твърди, че смята хората за неговата глутница. Той просто се отнася към хората като с вълци.