П. Каст - Избрана

Докато се отдалечавахме, гласът на Джон ни застигна, пронизителен и смразяващ от гняв и омраза.

— Скоро и двете ще ме видите и чуете. На мнозина добри, порядъчни и богобоязливи хора им е омръзнало да търпят вашето зло. Те смятат, че чашата преля. Няма да живеем заедно с поклонници на мрака. Запомнете думите ми… Почакайте и ще видите… Време е да се разкаете…

За щастие скоро престанахме да чуваме налудничавото му бръщолевене. Идваше ми да се разплача, но изведнъж осъзнах какво си мърмори под носа милата ми стара баба.

— Този човек е проклет лайнян пуяк.

— Бабо!

— Зоуи, пиленцето ми, на глас ли нарекох съпруга на майка ти проклет лайнян пуяк?

— Да, бабо.

Тя ме погледна. Черните й очи блестяха.

— Хубаво.

Баба се опита да спаси остатъка от рождения ми ден. Прекосихме площад „Утика“ и се отправихме към ресторант „Стоунхорс“, където решихме да ядем свястна торта. Баба изпи две чаши червено вино, а аз си поръчах бира и огромно, лепкаво и сладко парче „Дяволска торта“ (Да, иронията ни харесваше.) Баба не се помъчи да подобри нещата, като съчини някаква глупост от сорта, че мама не е искала… че ще се осъзнае и че трябва да й дадем време. Нейният начин е по-практичен и много по-страхотен.

— Майка ти е безволева жена и може да намери истинското си аз само чрез някой мъж — отбеляза тя и отпи глътка червено вино. За съжаление тя избра лош човек.

— Мама никога няма да се промени, нали?

Баба нежно погали лицето ми:

— Искам да се промени, но много се съмнявам, че е възможно, Зоуи, пиленцето ми.

— Харесва ми, че не ме лъжеш, бабо.

— Лъжите не оправят нещата, дори не ги улесняват, поне в дългосрочна перспектива. Най-добре е да казваш истината и после да оправяш бъркотията, причинена от честността си.

Въздъхнах.

Миличка, има ли бъркотия, която трябва да оправяш?

— Да, но за жалост не се дължи на честност.

Погледнах я, усмихнах й се глуповато и й разказах за катастрофалния купон по случай рождения ми ден.

— Трябва да изясниш въпроса с гаджетата. Хийт и Ерик ще търпят положението точно толкова дълго. — Тя отдалечи палеца от показалеца си на няколко сантиметра.

— Смятам да го сторя, но Хийт беше в болница почти една седмица след историята със серийния убиец, от когото го спасих, а после замина с родителите си на Каймановите острови на коледна почивка. Не съм го виждала от месец, затова нямах възможност да направя много по въпроса с Хийт и Ерик. — Съсредоточих се да изтребвам трохите от чинията си, вместо да погледна баба. „Историята със серийния убиец“ беше пълна измислица. Спасих Хийт, но не от нещо толкова елементарно като луд човек, а от група същества, на които най-добрата ми приятелка, неживата Стиви Рей, беше (и вероятно все още е) водач. Не можех обаче да го кажа на баба, нито на някой друг, защото зад всичко стоеше Висша жрица на Дома на нощта, Неферет, а тя имаше способности на медиум. Неферет, изглежда, не можеше да чете мислите ми или поне не го правеше много добре, но ако кажех на някого, всички щяхме да имаме много неприятности.

— Напоследък непрекъснато бях в стрес. Може би трябва да си отидеш у дома и да оправиш нещата — предложи баба, а като видя сепнатото ми изражение, добави: — Имам предвид въпроса с подаръците за рождения ти ден, а не проблема с Хийт и Ерик.

— Да, трябва — отвърнах аз и се замислих върху думите й. — Знаеш ли, бабо, училището наистина се превърна в мой дом.

— Знам усмихна се тя. И се радвам за теб. Ти намираш мястото си, Зоуи, пиленцето ми, и аз се гордея с теб.

Баба ме изпрати до мястото, където бях паркирала колата си, и ме прегърна за довиждане. Благодарих й още веднъж за подаръците и никоя от нас не спомена майка ми. Има неща, за които не си заслужава да говориш. Казах й, че се връщам в „Дома на нощта“, за да оправя нещата с моите приятели, и говорех сериозно, но осъзнах, че карам към търговската част в центъра на града. Отново.

От един месец насам всяка вечер измислях някакво неубедително извинение или се измъквах незабелязано и се разхождах сама по улиците на Тулса. Дебнех…

Най-добрата ми приятелка Стиви Рей умря преди месец и после стана неживо същество.

Да, звучи странно и наистина е така.

Новаците умираха. Всички знаехме това. Бях станала свидетел на смъртта на двама-трима, които бяха починали, откакто живеех в Дома на нощта. Е, добре, всеки знае, че може да умре, но не и последните три умрели новаци, които бяха възкръснали или… по дяволите! Предполагам, че най-лесният начин да го опиша е, че те се бяха превърнали в стереотипа за вампири — вървящи неживи същества, чудовища, пиещи кръв, без капка човечност, останала в тях. Освен това миришеха противно.