Виктория Айвярд: Стъкленият меч

- Дръж я - казва Фарли, обръщайки се отново към Шейд след един дълъг миг. Брат ми кимва и усещам тежестта на дланта му върху рамото си. - Не можем да я загубим.

Не съм пълководец или тактик, но основанията й са ясни. Аз съм малкото Мълниеносно момиче - живо електричество, жива мълния в човешки облик. Хората знаят името ми, лицето ми и способностите ми. Аз съм ценна, аз съм могъща и Мейвън ще направи всичко, за да ми попречи да отвърна на удара. Нямам представа как брат ми може да ме защити от коварния нов крал, макар да е като мен, макар да е най-бързото същество, което съм виждала някога. Но трябва да вярвам дори и да ми се струва истинско чудо. В края на краищата виждала съм толкова много невъзможни неща. Поредното бягство ще е най-малкото от тях.

Щракането и плъзването на пистолетни дула отекват надолу по влака, докато Гвардията се приготвя. Килорн се премества и застава над мен, олюлява се леко, с ръка, здраво стиснала пушката, преметната през гърдите му. Хвърля поглед надолу с меко изражение. Опитва се да се ухили, да ме разсмее, но яркозелените му очи са сериозни и уплашени.

За разлика от него Кал седи тихо, почти спокойно. Макар че има най-много причини да се бои - окован във вериги, заобиколен от врагове, преследван от родния си брат, изглежда напълно спокоен. Не съм изненадана. Той е войник по рождение и възпитание. Войната е нещо, с което е наясно, а сега безспорно сме във война.

- Надявам се, че не планираш да се биеш - казва, проговорил за пръв път от много време. Очите му са приковани върху мен, но хапливите му думи са за Фарли. - Надявам се, че не планираш да бягаш.

- Пести си дъха, Сребърен - тя изопва рамене. - Знам какво трябва да правим.

Не мога да попреча на думите да изригнат:

- Той също. - Гневният поглед, който тя насочва към мен, ме изгаря, но съм се справяла и с по-лошо. Дори не трепвам. - Кал знае как се бият те, знае какво ще направят, за да ни спрат. Използвайте го.

Какво е чувството да бъдеш използван? Той ми изсъска тези думи в затвора под Купата на костите и от това ми се прииска да умра. Сега е само леко парене.

Тя не казва нищо и това е достатъчно за Кал.

- Ще имат кученца - казва той мрачно.

Килорн се засмива високо.

- Цветя ли?

- Въздушни джетове - казва Кал с искрящи от отвращение очи. - Оранжеви криле, сребристи корпуси, само един пилот, лесни за маневриране, идеални за атака в градски условия. Всеки пренася по четири ракети. По една ескадрила, това прави четирийсет и осем ракети, които ще трябва да надбягате, плюс лека амуниция. Можете ли да се справите с това?

Думите му са посрещнати единствено от мълчание. Не, не можем.

- А кученцата са най-малката ни грижа. Те само ще кръжат, ще отбраняват определен периметър, ще ни задържат на място, докато пристигнат сухопътни войски.

Той навежда очи, мисли бързо. Пита се какво би направил, ако беше от другата страна на тази история. Ако той беше крал вместо Мейвън.

- Ще ни обкръжат и ще поставят условия. Мер и аз в замяна на вашето бягство.

Още една саможертва. Бавно си поемам въздух през зъби. Тази сутрин, вчера преди цялото това безумие щях с радост да се пожертвам, за да спася само Килорн и брат си. Сега обаче... сега знам, че съм специална. Сега не могат да ме загубят.

- Не можем да се съгласим на това - казвам. Горчива истина. Погледът на Килорн е тежък, но не вдигам очи. Не мога да преглътна присъдата му.

Кал не е толкова суров. Кимва, че е съгласен с мен.

- Кралят не очаква да отстъпим - отвръща той. - Джетовете ще посипят върху нас амунициите, а останалите ще прочистят оцелелите. Няма да е много различно от касапница.

Фарли е гордо същество дори сега, когато е ужасно притисната в ъгъла.

- Какво предлагаш? - пита тя, като се навежда над него. От думите й се процежда презрение. - Тотална капитулация?

Нещо като отвращение преминава по лицето на Кал:

- Мейвън все пак ще ви убие. В килия или на бойното поле, няма да остави никого от нас жив.

- Тогава по-добре да умрем, сражавайки се - гласът на Килорн прозвучава по-силно, отколкото е редно, но пръстите му потрепват. Изглежда като останалите бунтовници, готов да направи всичко за каузата, но приятелят ми още се страхува. Все още момче, на не повече от осемнайсет, с твърде много причини да живее и твърде малко желание да умре.

Кал изсумтява насмешливо при неискреното, но дръзко изявление на Килорн и въпреки това не казва нищо друго. Знае, че едно по-натуралистично описание на неизбежната ни смърт няма да помогне на никого.