Мариса Мейър - Синдер

Но не можа да ги свали. Той не знаеше. Тя не искаше той да научи.

— Защото вие все за този глупав бал говорите — каза тя и се сви от собствените си думи.

Той хвърли разсеян поглед на златната кутия в ръцете си. Напрежението се стопи и той най-сетне отпусна ръце.

— Звезди, Синдер, никога не бих дръзнал да те поканя на среща, ако знаех, че ще ми наложиш ембарго заради това.

Тя погледна към небето. Искаше й се поне малко да се бе разгневил от отговора й.

— Добре, не искаш да ходиш на бала. Разбрах. Повече няма да го спомена.

Тя зачопли пръстите на ръкавиците си.

— Благодаря.

Той остави кутията на масата.

Тя се размърда, без да може да посегне с ръка.

— Вие нямате ли си някаква важна работа? Като например да управлявате страната?

— Може и да си имам. — Като се наведе напред, той се облегна на една ръка и опита да надникне в скута на Синдер. Сърцето й подскочи и тя се приближи още по-плътно до масата, като пъхна крака си възможно по-далеч от погледа му.

— Какво правите?

— Добре ли си?

— Да. Защо?

— Обикновено си ярък пример за кралския етикет, но днес дори не се надигна. А аз така се бях подготвил да бъда джентълмен и да те подканя да седнеш.

— Толкова съжалявам, че ще ви открадна този миг на гордост — каза тя и потъна още по-надълбоко в стола. — Но от зори съм тук и се уморих.

— От зори! Колко е часът сега? — той извади портскрийна си.

— Един и четири.

Той спря с ръка върху джаджата на кръста си.

— Така. Значи е време за почивка, нали? — той засия. — Ще ми окажеш ли честта да те заведа на обяд?

В главата й избухна паника и тя се изправи на стола.

— Разбира се, че не.

— Защо?

— Ами работя. Не мога просто така да хукна.

Купчината чинно строени винтчета на масата го накара да повдигне вежди.

— И върху какво работиш?

— За ваша информация очаквам да пристигне голяма поръчка от части и някой трябва да е тук, за да я приеме. — Беше горда, че лъжата й прозвуча толкова правдоподобно.

— Къде е андроидът ти?

Дъхът й секна.

— Тя… не е тук.

Каи отстъпи крачка назад и огледа демонстративно наоколо.

— Помоли някой от другите продавачи да наглежда магазинчето.

— Категорично не. Аз плащам наем за този магазин. Няма така да го зарежа, само защото е дошъл някакъв си принц!

Каи отново приближи масата.

— Хайде, де. Не мога да те заведа на онази дума с „6“; не мога да те заведа и на обяд. И ако не взема да изтръгна процесора на някой от моите андроиди, това може да е последният път, в който се виждаме.

— Не е за вярване, но аз всъщност вече се примирих с този факт.

Каи сложи лакътя си на масата и се наведе, така че качулката скри очите му от нея. Пръстите му си намериха една отвертка и той започна да я върти между тях.

— Поне ще гледаш ли коронацията?

След кратко колебание тя сви рамене.

— Разбира се.

Той кимна и с върха на отвертката зачегърта под нокътя на палеца си, макар Синдер да не виждаше никаква мръсотия там.

— Тази вечер трябва да направя изявление. Не на коронацията, а на бала. Относно мирните преговори, които водихме през изминалата седмица. Няма да бъде записано заради абсурдната политика на Левана да няма камери, но исках да знаеш.

Синдер се изопна.

— Имаше ли напредък?

— Може да се каже. — Той надникна нагоре, но не можа дълго да издържи погледа й и се загледа край нея към изоставените части. — Знам, че е глупаво, но част от мен си мислеше, ако дойда да те видя днес, ако успея да те убедя да дойдеш с мен на бала тази вечер, тогава може би все ще мога да обърна нещата. Глупаво е, знам. Нали разбираш, Левана пет пари не дава, че аз може и да имам чувства към някого. — Той отново проточи врат и хвърли отвертката обратно върху нейната купчина.

От думите му цялото тяло на Синдер изтръпна, но тя преглътна и отпъди замайването. Напомни си, че днес го виждаше за последно.

— Искате да кажете, че… — Думите пресъхнаха. Тя сниши глас. — Какво стана с Нанси? И нещата, които тя… знаеше?

Каи пъхна ръце в джобовете си, а безпокойството изчезна от погледа му.

— Твърде късно е. Дори да можех да я открия. Днес няма как да стане, нито преди… А и лекарството, и аз… аз не мога просто да стоя и да чакам. Твърде много хора умират.

— А доктор Ърланд научил ли е нещо?

Каи кимна бавно.

— Той потвърди, че лекарството е истинско, но каза, че не може да приготви същото.

— Какво? Защо?

— Мисля, че една от съставките може да се намери само на луната. Каква ирония, а? А после се появи и това момче, което оздравя миналата седмица и от няколко дни доктор Ърланд го изследва, но е много потаен. Казва, че не бива да ми дава надежда, че изцеляването на момчето ще доведе до нови открития. Не го е казвал направо, но… оставам с впечатлението, че докторът губи надежда скоро да открие лекарство. Друго, освен това на Левана. Може да отнеме години, докато открием нещо ново, а дотогава… — Той се поколеба, очите му бяха тревожни. — Просто не знам как да гледам толкова умиращи хора.