Робин Хоб - Гонитбата на Шута

Разказът ѝ беше запленил всички, дори Лант. Хрумна ми, че тази изкривена версия на истината в разказа на Шута е повече, отколкото бе чул досега. Фрон вече ме гледаше с младежко удивление. Рейн седеше подпрял лакът на масата, хванал брадичката си и с пръсти, долепени до устата. Не можех да реша какво мисли, но Малта кимаше на думите на Амбър и прие твърденията ѝ за мен без възражение. Стараех се да съм сериозен и скромен, но ми се искаше Амбър да не е толкова разточителна в похвалите си за мен.

Тъй че бях поразен от думите на Малта, когато Шутът замълча, за да отпие глътка бренди.

— Има други деца — каза тя. Гледаше ме в очите. — Не много. Децата, родени в Келсингра, са малко и още по-малко оцеляват. Ако би могъл да направиш за тях това, което направи за Фрон, би могъл да поискаш от нас почти всич…

— Малта, той е гост… — понечи да се намеси с укор съпругът ѝ, но тя го прекъсна с:

— А те са деца, които страдат ежедневно, и родителите им с тях. Как мога да не помоля за това?

— Разбирам — казах бързо, преди Шутът да е успял да заговори. — Но не мога да дам никакви обещания. Това, което Амбър нарече изцеряване, е по-скоро… коригиране. Може да се окаже нетрайно. Може да се окаже, че не мога да помогна на никое от другите деца.

— Трябва да… — започна Амбър, но я прекъснах безразсъдно:

— Не ни трябва нищо в замяна на помагането на деца. Животът на деца не е предмет на сделки.

— Трябва — продължи спокойно Амбър — да не говорим за никакви сделки или наши желания, докато Фицрицарин не направи каквото може за децата. — Извърна слепия си поглед към мен. — Това се разбира от само себе си.

И все пак с думите си бе напомнила, че може да сме го премълчали. Стараех се да наблюдавам Малта, без да изглежда, че съм се вторачил в нея. Тя кимна бавно, а след това си размени неразгадаем поглед с Рейн. Фрон продължаваше да яде. Без да мисля, го предупредих:

— По-бавно. Ще трябва да оставиш на тялото си време да се пригоди към промяната в диетата ти.

Той спря, вилицата увисна пред устата му.

— Толкова съм гладен, от толкова дълго не съм…

Кимнах.

— Но колкото и дълго да си бил гладен, стомахът ти не може да поеме повече.

— Повярвай ми. Това е вярно — потвърди тъжно Амбър.

Погледнах родителите на Фрон, изведнъж осъзнал, че съм заговорил на сина им все едно е мой. На лицето на Малта се четеше отчаяна молба. Рейн беше навел очи, сякаш го беше срам да се надява.

Направих предложението с неохота. Та нали знаех какво е да имаш дете със смущаващо затруднение! Нали бях изпитвал болката на родител, готов да заплати каквато и да е цена, та животът на детето му да е по-добър!

— Не знам дали мога да помогна на всички. Или на някое от тях. Но съм готов да опитам — казах и се постарах да не издам тревогата си. Не просто че бях несигурен. Беше притеснителното осъзнаване, че магията ми Умение се движи странно в мен. Беше ли самото Умение, беше ли по-силно или по-съсредоточено тук в Келсингра? Или бях самият аз? Подкопаваше ли се границата между мен и течението на Умението? Бях докоснал Фрон, момче, което никога преди не бях виждал, и го бях изцерил без никакво усилие, все едно че бях Шишко. Не. Не го бях изцерил, напомних си. Бях го поправил. Без никакво предварително знание какво би трябвало да е тялото на един Праотец. Изведнъж съжалих, че се бях съгласил да опитам. А ако следващото ми усилие не поправеше, а нанесеше вреди в тялото на дете? Какво щеше да стане с нас, ако Фрон беше умрял задушен и пъшкащ в краката ми?

— Още не съм свършила разказа си — вметна тихо Амбър. Толкова се изненадах, че зяпнах. Шутът не обичаше да споделя информация за себе си. Толкова различна личност ли беше Амбър?

— Още ли има? — попита Малта невярващо.

— Кратко е за разказване и може би разказването му накратко ще е най-добре както за вас, така и за Фицрицарин. Хората, които ме държаха в плен, изтезаваха ме и ми отнеха зрението, знаеха, че ще потърся помощ от моя стар приятел. — Замълча и стомахът ми се обърна. Той нямаше да го направи. Тя го направи. — Подмамиха Фицрицарин извън дома му. И тогава го нападнаха с наети войници от Халкида, водени от един мъж, чието име може би знаете. Самият той се наричаше херцог Елик.

Направо чух как Рейн изскърца със зъби. Малта пребледня. Пурпурното очертание на всяка люспичка на фона на бялото ѝ лице беше красиво и плашещо. Амбър не осъзнаваше ли реакцията, която бе предизвикала?

— Те разбиха вратите му, изгориха плевниците и конюшните, убиваха, изнасилваха и плячкосваха — продължи тя. — И отвлякоха дъщеря му. Малко дете, на девет години. Взеха и по-голямата ѝ братовчедка. Лейди Шайн успя да избяга, не без да пострада, но жива. Но малката Пчеличка, дъщерята на лорд Фицрицарин, дете повече от скъпо и за двама ни, унищожиха.