Рейчъл Кейн: Танцът на мъртвите момичета

И бе толкова хубав, че почувства как сърцето й се разби на хиляди малки остри парченца.

Той запристъпва несигурно.

— Мога ли да вляза? Или искаш просто да… — Той посочи към коридора. Тя отстъпи и го пусна да влезе, после затвори вратата след него. — Откачих заради Майкъл.

— Така ли?

— Защо не ми каза?

— Ами, моментът не ми се струваше подходящ — каза тя уморено и седна в горния край на леглото. — Стига, Шейн. Та ние си спасявахме кожите.

Той прие аргумента, като сви рамене.

— Как стана?

— Искаш да кажеш кой? Амели. Тя бе тук и той я помоли. — Клеър го изгледа продължително, преди да нанесе окончателния удар. — Той я помоли, защото искаше да има възможност да напуска къщата.

Шейн изглеждаше съкрушен. Приседна на ръба на леглото и я гледаше с наранени и уязвими очи. С онзи поглед, от който сърцето й се късаше.

— Не — каза той. — Не и заради мен. Кажи ми, че не е…

— Той каза, че не е. Или поне не съвсем. Трябваше да го направи, Шейн. Не можеше да продължава да живее така, поне не вечно.

Шейн отвърна поглед.

— Боже! Имам предвид, че той знае какво изпитвам към вампирите. А сега живея с вампир. Сега съм най-добрият приятел на вампир. Това не е добре.

— Не е нужно и да е зле — каза тя. — Шейн, не се ядосвай, става ли? Майкъл направи нужното според него.

— Нали това правим всички ние. — Той се отпусна назад в леглото, като сложи ръце под главата си и се загледа в тавана. — Беше дълъг ден.

— Да.

— И така, имаш ли планове за довечера? Защото аз изведнъж се оказах свободен.

Разсмиваше я дори когато знаеше, че не й е до смях. Шейн се претърколи и се облегна на един лакът и от нежността, с която й се усмихна, дъхът й замря в гърлото. Той протегна ръка и подръпна косата й с усмивка, а после каза:

— Ти беше върхът днес. Герой.

— Аз? Не може да бъде.

— Да, ти. Спаси живота на много хора, Клеър. Признавам си, че някои от тях ги предпочитам мъртви, но все пак. Дори мисля, че спаси баща ми. Ако бе взривил онази сграда и бе убил хората, нямаше да му се размине. Нямаше да го оставя. — Просто се гледаха и Клеър почувства, че у тях нараства възбуда, която ги привлича един към друг. Видя как той се наклони към нея, привлечен от същото, как протегна ръка и бавно я прокара по босия й крак.

— И така, какъв е планът, герой? Искаш ли да гледаме филм?

Тя се почувства щура. Щура, и странна, и изпълнена с несигурност.

— Не.

— Да убием няколко зомбита на видеоиграта?

— Не.

— Ако се стигне до игра на карти, ще скоча от… какво правиш?

Тя се изтегна на леглото и го загледа.

— Нищо. Ти какво искаш да правим?

— О, да не слизаме долу.

— Защо не?

— Нямаш ли занятия утре?

Тя го целуна. Не бе невинна целувка, нищо подобно. Почувства се като розите на долния етаж, тъмни, червени и пълни със страст, и за нея това бе ново усещане, толкова ново, че не можеше да спре порива да го направи сега, защото почти го бе загубила, и…

Шейн опря чело в нейното и прекъсна целувката задъхан, сякаш се давеше.

— Почакай — каза той. — Намали темпото. Няма да ходя никъде. Знаеш това, нали? Не трябва да се престараваш, за да ме задържиш тук. Е, докато не…

— Млъквай!

Той млъкна и пак впи устни в нейните. Този път целувката бе по-бавна, топла, после по-гореща. Тя мислеше, че никога няма да може да му се насити, чувството я разтърсваше като горещо течение и я озаряваше вътрешно. Озаряваше я по начин, който знаеше, че не е добър, или по-скоро не й бе позволен.

— Искаш ли да се позабавляваме? Бейзбол? — попита тя. Шейн отвори очи и спря да гали косата й.

— Какво?

— Първа база — каза тя. — Вече си там с целувките.

— Няма да препускам през базите.

— Е, можеш да се постараеш да стигнеш поне до втора база.

— Боже, Клеър. В миналото в такива моменти се опитвах да се разсейвам с бейзболна статистика, а сега ти взе, че развали всичко. — Още една влажна, гореща целувка и ръцете му, леки като перце, се спуснаха по врата й, по раменете, докосвайки кожата й по оголените от тънката нощница места. Надолу…

— По дяволите. — Той се претърколи по гръб, дишаше тежко и отново се загледа в тавана.

— Какво? — попита тя. — Шейн?

— Можеше да умреш. Ти си на шестнадесет, Клеър.

— Почти седемнадесет. — Тя се премести до него и се притисна по-плътно.

— Да, това оправя нещата. Виж…

— Искаш да чакаш ли?

— Да. Е, очевидно, не е предпочитаният ми избор, но сега май често си променям решенията. Работата е там, че… не искам да си тръгна. — Прегърна я и всичко в света загуби значение, освен топлината на тялото му до нейното, шепотът му и силно ранимата нужда, стаена в очите му. — Няма да ми е лесно да кажа не. Така че, помогни ми.