Майкл Салливан - Короносната кула

Гуен се огледа и видя, че останалите премислят думите й.

— Аз отивам да взема парите си. Онези от вас, които искат да дойдат с мен, нека започнат да си събират багажа. Тръгваме още сега.

И тя побърза да излезе от спалнята — не само за да приключи преди Стейн, а и за да избегне допълнителни въпроси. Идеята се бе зародила в ума й току-що; щеше да мине известно време за отлежаването и осмислянето й.

Стейн бе коленичил на прага и заковаваше новата дъска. За момент той спря, за да повдигне глава към Гуен и да се усмихне:

— Почти съм готов. Когато приключа, възнамерявам да се поза…

Гуен пристъпи в отсрещната стая и затръшна вратата след себе си. Няколко мига остана неподвижна, долепила гръб към нея, за да се увери, че той няма да я последва. Долетелият звук от рендосване й показа, че поне за момента е в безопасност. Тази стаичка нямаше резе; това винаги бе изнервяло Гуен по време на проверките на скривалището. До този момент тя не бе го проверявала през деня. А и този път възнамеряваше не само да провери.

Тя прекоси стаята, издърпа масата и повдигна дъската, като през цялото време не спираше да отправя безмълвни молитви. Цяло чудо бе, че е успяла да задържи монетите скрити до този момент. Клиентите плащаха направо на Рейнър, но някои от по-съвестните плащаха и бакшиш. Грю позволяваше на момичетата да задържат тези суми, тъй като последните рядко надхвърляха две медни монети. Но той нямаше представа за малкото състояние, което Гуен крие сред пода. Ако бе знаел, не би се поколебал да я убие, за да вземе парите за себе си.

Кесийката все още си стоеше. Гуен я беше съшила от парчето ръкав, което Гидън Хок бе откъснал в нощта, в която бе погълнал осем чаши наместо обичайните четири. Златните монети си правеха компания с още четиридесет и пет медни. Тази сума представляваше нещо повече от нейните спестявания — тя имаше свято значение.

Жената напъха кесията в пазвата си и излезе.

Стейн пробно раздвижваше вратата, за да се увери, че никой от ръбовете не задира.

— Кажи на Джолийн да си остави косата пусната.

В спалнята момичетата вече я чакаха — всички те се бяха облекли.

— Не зная какво те беше прихванало да ни казваш да си събираме нещата, Гуен — каза Ета. — Сама знаеш, че нямаме никакъв багаж.

— Моля се на Марибор да знаеш какво правиш — прошепна Джолийн.

— Просто ме последвайте.

Всички те бяха боси — Грю не виждаше полза от обувки. Но дори и боси, седем чифта нозе вдигнаха значителен шум при слизането по стълбището. Този неочакван тропот привлече вниманието на съдържателя.

— Какво става тук? — попита той, изниквайки от складчето край кухнята. Гуен тъкмо отваряше вратата.

Тя изведе останалите и се обърна. Котките се бяха превърнали в патета, следващи майка си. Сега Гуен бе застанала между тях и бясното куче.

— Предупредих те. Тръгваме си.

— Ама ти наистина си глупава! Не ти ли обясних току-що, че нямаш къде да идеш. Това е единственото място за вас. Хубаво, вървете. Обиколете града. Когато се уморите, когато се стъмни, стане студено и ви пригладнее, бързичко ще осъзнаете колко хубаво ви е било тук и ще припнете обратно. Само че тогава ще трябва да спрете с глупостите. А ти, Гуен, ще вкусиш колана, защото ми дойде до гуша от капризите ти.

Гуен затвори вратата. Тръпките, обзели ръцете й, бързо плъзнаха из останалата част на тялото й. Тя се притесни, че ще припадне на улицата.

— Къде отиваме, Гуен? — попита Аби.

— Имаш представа, нали? — додаде Джолийн.

— Не ми казвай, че си готова да ни причиниш това — рече Мей. — Да вбесиш Рейнър по такъв начин, без да имаш идея къде да тръгнем?

Роза я докосна по ръката, втренчила големите си очи.

— Моля те, кажи ни. Къде отиваме?

Гуен трепереше, загърбила вратата. Слънцето най-сетне се бе издигнало достатъчно високо, за да прогони сенките, хвърляни от „ Противната глава “. От другата страна на улицата все така се издигаше забравената странноприемница.

— Там — посочи калианката

— Ти си луда — каза Джолийн.

— Да речем — съгласи се предводителката им. — Но луда е за предпочитане пред мъртва.

— Помислихме, че нещо ти се е случило — каза Себастиан на следващото утро, когато Ейдриън изникна на палубата. — Юджийн каза, че вратата ти била заключена и никой не отговарял.

Блекуотър погледна към небето. Слънцето почти бе преполовило пътя си.