Оливер Боуден: Орденът на асасините: Подземен свят

Тя се взря изпитателно в лицето му. Той отвърна глава и след миг госпожа Пиърсън вдигна поли и се отдалечи.

Абърлайн я изпрати с поглед, забелязал коварното самодоволство на Кавана, който започна да дава разпореждания на Марчънт и земекопачите. Чарлс Пиърсън, от своя страна, тръгна бавно след съпругата си с тъжно изражение.

Сега Абърлайн трябваше да закара трупа в Бел Айл. Сърцето му се сви при тази мисъл. Едва ли на Божията зелена земя имаше по-лошо място от гетото Бел Айл.

Сред мъжете, на които началникът на строежа крещеше на висок глас да се връщат в изкопа и да се залавят за работа, беше млад индиец, който в служебните папки се водеше Бхарат и ако някой от мъжете, превиващи гръб до него, проявеше любопитство, би се представил с това име. Мислено обаче се наричаше другояче.

Призрака.

Външно Призрака не се отличаваше от побратимите си. Носеше същите дрехи — риза, кърпа на врата, кепе, жилетка и работна куртка — но нямаше обувки; ходеше бос. Сръчен и съвестен работник, нито по-добър, нито по-непохватен от другите; заприказваха ли го, се държеше приветливо, нито особено словоохотлив, нито склонен да завързва разговори, ала не и твърде сдържан.

Призрака обаче наблюдаваше зорко. Постоянно. По силата на щастливата случайност се бе оказал достатъчно близо до тялото, за да го огледа добре, преди да им заповядат да напуснат изкопа. Бе зърнал и пияния до ямата и в последвалата суматоха улови погледа му. В същия момент, сякаш да уталожи сърбеж, потърка гърдите си — дребен незначителен жест, невидим за останалите.

Видя и как Абърлайн и Кавана пристигат един след друг и изключително внимателно проследи как повдигат брезента, как Кавана погледна лицето на мъртвеца и колко ловко прикри факта, че го познава.

Беше добър, несъмнено. Умееше не по-зле от него да заблуждава, но в очите му проблеснаха мимолетни искрици, когато се взря в убития. Позна го.

Сега Призрака проследи с поглед как Абърлайн потегля с каруцата — към Бел Айл, разбира се.

Не след дълго си тръгна и пияницата.

Принц Албърт се бе споминал преди година и макар увлечението му по растителността, красяща лицето, да го надживя, благоприличието и добрите му обноски очевидно не бяха заразили обществеността. Точно обратното — над Лондон сякаш се бе спуснала тъмна и зловеща сянка. Някои го отдаваха на отсъствието на кралицата, която продължаваше да скърби за Албърт, усамотена в шотландските планини. Други виняха пренаселеността — ужасната миризма, бедността и престъпленията — включително безумците, според които най-доброто решение бе да построят подземна железница. Трети възразяваха, че не пренаселеността, а именно строителството на подземната железница е всяло хаос в града. Последните подчертаваха, че то е задълбочило проблема, прогонвайки хиляди от домовете им във Флийт Вели — най-обширното лондонско гето. И това беше вярно.

Е, поне се отървахме от най-голямото гето, казваха първите.

Не точно, изсумтяваха вторите. Просто го преместихте.

Имайте търпение, умоляваха първите.

Не, нямаме търпение, негодуваха вторите.

Седнал в каруцата, Абърлайн стискаше юздите и размишляваше как в клубове и игрални зали висшестоящите вземат решения, които засягат всички. И с каква цел? В името на общото благо? Или за своя изгода? Стих от лорд Тенисън за атаката на Леката бригада изплува в ума му: „Отредено им е не да мислят, а да действат или да умрат“.

Каруцата изтрополи през релсите към високите сгради със заострени покриви на Бел Айл, издигащи се като мръсно петно над хоризонта. Вече усещаше вонята на конските касапници, на казаните, където варяха кости, претопяваха мас и забъркваха химически препарати; на фабриките за фойерверки и кибритени клечки.

Вляво незнаен идиот се бе опитал да посади градинка под прозореца на кухнята си, но тя бе обрасла в хищни бурени, които пълзяха по железните огради наоколо. Мръсни деца в дрипи тичаха из пущинаците от двете му страни и се замеряха с ръждясали консервени кутии. Във всяка къща имаше стаи и перални помещения и нощем собствениците и квартирантите им се натъпкваха вътре както в Стария Никъл.

Каруцата пое край конските касапници. През портите минаваха живи коне, чието обоняние и инстинкт ги предупреждаваха какво ги очаква — щяха да ги умъртвят и да сварят месото им в медни казани за храна на котките.

В дворовете голи до кръста мъже раздробяваха кости с тежки чукове под погледите на групички парцаливи деца, чиито окаяни дрехи жълтееха от сярата във въздуха.