Мэрион Брэдли - Мъглите на Авалон

Тъкмо бе посрещнала неговия пратеник, който я предупреди да се приготви за идването му. Пратеникът беше огледал всичко наоколо с подозрителен поглед — личеше си, че ако той самият имаше толкова млада съпруга, щеше да си идва изненадващо, очаквайки да я хване в нарушение на брачните норми или в разхищение на поверения й имот. Игрейн, с пълното съзнание за собствената си безукорност, за компетентността на прислугата и отличната си кухня, не беше обърнала внимание на подчертаната му мнителност и го бе приветствала с добре дошъл. Можеше да разпитва прислугата, колкото си ще — щяха да му кажат, че освен сестра й и Мерлин, никой не бе стъпвал в Тинтагел.

Пратеникът потегли обратно и Игрейн, която бе излязла да го изпрати, се обърна да влезе в замъка, но внезапно спря. Стори й се, че някаква сянка пресече ярката слънчева светлина, падна върху й и я изпълни с безпричинен страх. В същия момент тя видя пред себе си Горлоис и се зачуди защо е дошъл така, без свита и пеш. Стори й се отслабнал и остарял, така че за момент се усъмни дали наистина е той, а лицето му беше изпито и уморено. На бузата му имаше белег от сабя, който не си спомняше да е виждала преди.

— Съпруже! — възкликна тя. — Горлоис… — и спря, стресната от неизказаната мъка в очите му, забравила годините, когато се страхуваше от него и го мразеше. След това тръгна отново към него и му заговори като на малко дете. — О, мили, какво се е случило с теб? Какво те води тук, сам и невъоръжен? Болен ли си или… — тя отново спря, заслушана в собствения си глас, отекващ и заглъхващ под сводовете. Пред нея нямаше никой, само светлината играеше причудливи игри с облаците, отблясъците по морските вълни и сенките, а ехото от гласа й още се чуваше.

През остатъка от деня Игрейн се опитваше да се убеди, че това е било просто предчувствие за неговото завръщане — същото, което я предупреди за пристигането на Вивиан и Мерлин. Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така — Горлоис няма ясновидските способности на Вивиан, пък и да ги имаше, не би им вярвал и не би ги ползвал. Това, което бе видяла — знаеше със сигурност, въпреки че й се случваше за първи път — бе сянката на съпруга й, двойник — предвестник на смъртта му.

Когато накрая Горлоис пристигна жив и здрав, от плът и кръв, Игрейн се бе опитала да пренебрегне изпратеното й предупреждение. Каза си, че само играта на светлината е била причина да види още веднъж, зад живия човек, същата сянка с белега на бузата и измъчените очи. Самият Горлоис не беше нито ранен, ни дори потиснат — напротив, беше в чудесно настроение и й показваше подаръците, които й бе донесъл — носеше дори малка огърлица от дребни корали за Моргана, от торбите с плячка, взета от саксонците, бе избрал и червено наметало за Моргоуз.

— Сигурно е принадлежало на някоя от саксонките, които придружават войската или дори на някоя от техните жени-воини, които се бият полуголи редом с мъжете — каза той засмян и погали Моргоуз под брадичката, — та няма да е зле сега да го носи почтено британско момиче. Отива ти да се изчервяваш, малка сестричке. Като пораснеш, ще станеш хубавица като жена ми.

Моргоуз беше започнала да се превзема, да се кикоти, да отмята глава и позира в новото наметало, а по-късно, когато се готвеха да си лягат — ревящата Моргана бе изпратена в стаята на Моргоуз — Горлоис бе казал рязко:

— Трябва да оженим това момиче колкото е възможно по-скоро, Игрейн. Прилича на малка разгонена кучка — очите й светват, щом види нещо, което поне малко наподобява на мъж. Не я ли видя как прави мили очи не само на мен, но и на войните ми? Не ми се ще да опозори семейството или да повлияе зле на дъщеря ми!

Игрейн отвърна кротко. Не можеше да забрави, че е видяла предсказание за неговата смърт и не искаше да спори с обречен човек. Пък и тя самата се дразнеше от поведението на Моргоуз.

„И тъй, Горлоис ще умре. Всъщност не е необходимо кой знае какво прозрение, за да предположиш, че мъж на четиридесет и пет години, прекарал по-голямата част от живота си в битки със саксонците, надали ще доживее да види децата си пораснали. Няма да вярвам на останалите глупости, които тя ми каза, иначе току-виж започна да очаквам Горлоис да ме заведе в Лондиниум!“

Но още на другия ден, когато привършваха спокойно закуската си, а Игрейн кърпеше един голям разрез в туниката му, Горлоис заговори:

— Не се ли чудиш защо се върнах толкова внезапно, Игрейн?

Изминалата нощ й даде увереност да срещне с усмивка неговия поглед.