Мэрион Брэдли - Горският храм

Гай все така не можеше да каже и дума; младото момиче над него говореше на извънредно чист местен език, който не му бе много познат. Доколкото знаеше, тези земи принадлежаха на племето ордовици. Наложи му се да помисли малко, за да си преведе думите й на диалекта на силурите, който знаеше от майка си.

Преди да успее да отвори уста, друг глас, по-плътен и самоуверен, се намеси:

— Като е такъв глупак, би трябвало да го оставим вътре за примамка на вълците!

До първото лице се появи друго, но толкова прилично на първото, че за миг Гай се почуди дали зрението не му изневерява.

— Хайде, подай ми ръка. Мисля, че двете с общи усилия ще те измъкнем — каза второто момиче. — Ейлан, помагай!

Тънка, бяла женска ръка се пресегна надолу към него; Гай покорно повдигна своята, но не можа да свие пръстите си около нейните.

— Какво става? Да не си ранен? — попита по-меко момичето.

Преди Гай да успее да отговори, другата — той можеше да прецени единствено, че е много млада — се наведе по-ниско, за да провери.

— О, сега разбирам… Диеда, той е ранен и кърви. Тичай да доведеш Кинрик — той ще успее да го извади!

Облекчението заля Гай като вълна и той едва не изгуби съзнание — отпусна се назад с цялата си тежест и простена, защото от движението го заболяха всички рани.

— Само не припадай — звънна ясният глас над главата му. — Представяй си, че думите ми са като въже, с което се държиш към живота! Чу ли ме?

— Чувам — прошепна той. — Не спирай да говориш.

Може би поради съзнанието, че пристига помощ, той най-сетне си бе позволил да се отпусне, и раните започваха да го болят ужасно. Гай чуваше ромона на момичешкия глас над себе си, но вече не можеше да различи думите. Те звънтяха и бълбукаха като планински поток и съзнанието му се плъзгаше по тях — отвъд болката. Наоколо притъмня; едва когато видя блясъка на факли между дърветата, Гауен разбра, че не губи съзнание, а просто наистина е мръкнало.

Лицето на момичето изчезна и той я чу да вика:

— Татко, някакъв мъж е паднал в старата яма за глигани!

— Ей сега ще го извадим оттам — отвърна плътен мъжки глас. — Я да видим… — гласът долиташе вече съвсем отблизо. — Май ще ни трябва носилка. Кинрик, най-добре ще е да слезеш и да видиш.

След миг един млад мъж вече се спускаше надолу по стената на ямата. Той огледа внимателно Гай и попита развеселено:

— Я ми кажи, за какво мислеше? Трябва да си много способен, щом си успял да се продъниш тук, където всичко живо от тридесет години насам знае, че има капан!

Събирайки останките от гордостта си, Гай понечи да каже, че който го извади оттук, ще получи добро възнаграждение, но само след миг се зарадва, че не проговори. Очите му привикнаха на светлината на факлите и той можа да види ясно своя спасител — беше съвсем млад мъж, вероятно на неговата възраст, но ръстът му бе гигантски. Русата му коса падаше на дълги къдрици по раменете, а безбрадото му лице бе ведро и дори весело, сякаш спасяването на полумъртви чужденци влизаше в ежедневните му задължения. Беше облечен в туника от плат на пъстри квадрати, на краката си носеше нещо като ботуши от боядисана кожа. Вълненото му наметало бе украсено с бродерия и прикрепено на рамото със златна катарама, върху която имаше стилизирано изображение на гарван от червен емайл. Дрехите му подсказваха, че е от благороден произход, при това не от родовете, които бяха приветствали завоевателите и подражаваха маймунски на нравите и начина им на обличане. Гай каза простичко:

— Чужд съм из тези земи. Не познавам знаците на вашите племена. Говореше старателно на местния диалект.

— Е, няма какво да се безпокоиш. Сега ще те извадим и после може да мислим как точно си паднал.

Младият човек обви с ръка кръста на Гай и го повдигна с такава лекота, сякаш римлянинът бе малко дете.

— Тази яма е копана за мечки, глигани и римляни — отбеляза той спокойно. — Лош късмет е наистина, че си попаднал в нея — после вдигна поглед нагоре и продължи: — Хвърли ми наметалото си, Диеда. Ще бъде по-лесно, отколкото да търсим носилка. Неговото наметало е вкоравено от спечена кръв.

Когато наметката падна при тях, младият човек увърза единия край около кръста на Гай, а другия — около своя. После стъпи на най-ниския кол и каза:

— Викай, ако ти причинявам болка — по този начин съм вадил мечки, но те бяха мъртви и не можеха да се оплакват.

Гай стисна зъби и увисна на своя край. Когато подутият му глезен се удари някакъв корен, той едва не припадна от болка. Отгоре някой се наведе, хвана го за ръцете и най-сетне Гай се озова на ръба на ямата. Падна на земята и полежа задъхан няколко мига, преди да събере сили да отвори очи.