Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца

— Ако не представлява голямо затруднение — съгласи се Летописеца.

— Никак даже — увери го Коте, след което се обърна и се отправи към кухнята.

Баст го проследи как излиза със загрижено изражение на лицето.

— Няма да е лошо да извадиш сайдера от печката и да го оставиш да се поохлади — извика той след съдържателя. — Последната партида повече приличаше на конфитюр, отколкото на сок. Освен това докато бях навън, намерих и някои подправки. Сложил съм ги върху бъчвата за дъждовна вода. Трябва да ги погледнеш, за да прецениш дали ще свършат някаква работа за вечерята.

Останали сами в общата стая, Баст и Летописеца дълго се наблюдаваха един друг през бара. Единственият звук, който се чуваше, бе далечният удар от затварянето на задната врата.

Баст довърши последните подробности по венеца в ръцете си и го огледа от всички страни. Сетне го поднесе до лицето си, сякаш за да го помирише. Но вместо това напълни дробовете си с въздух, затвори очи и издиша толкова внимателно срещу клонките от бодлива зеленика, че те едва помръднаха.

Баст отвори очи, на лицето му се появи очарователна извинителна усмивка и той отиде при Летописеца.

— Вземи — подаде той венеца от бодлива зеленика на седящия мъж.

Летописеца не посегна да го вземе.

Усмивката не напусна лицето на Баст.

— Не го забеляза, защото беше зает да лазиш по пода — каза той с тих глас, — но той наистина се засмя, когато се втурна да бягаш. Засмя се на три пъти истински и дълбоко с корема си. Има такъв хубав смях. Като плод. Като музика. Не съм го чувал от месеци. — Баст отново му подаде венеца от бодлива зеленика, като се усмихна срамежливо. — И така, това е за теб. Направих му грамарията, която сметнах за подходяща. Така че да остане зелен и свеж по-дълго, отколкото очакваш. Набрах бодливата зеленика по правилния начин и я оформих със собствените си ръце. Подбрана, донесена и изработена специално за целта. — Той протегна венеца още малко по-напред като нервно момче, поднасящо букет. — Заповядай! Това е подарък от сърце. Давам ти го, без да очаквам нищо в замяна.

Летописеца се протегна колебливо и взе венеца. Завъртя го в ръцете си и го огледа внимателно. Между тъмнозелените листа подобно на скъпоценни камъни искряха малки червени плодове. Венецът беше оплетен ловко, така че тръните да са насочени навън. Летописеца го постави предпазливо върху главата си и той плътно прилепна върху челото му.

Баст се ухили.

— Всички да приветстват Господаря на безпорядъка! — извика той, вдигна ръце и се засмя доволно.

Устните на Летописеца се разтегнаха в усмивка, докато сваляше венеца.

— Това значи ли, че между нас нещата са уредени? — попита.

— Какво искаш да кажеш? — Баст наклони озадачено глава.

— Онова, което каза… снощи… — Летописеца, изглежда, се чувстваше неудобно да говори за това.

Баст доби изненадан вид.

— О, не — отвърна той сериозно и поклати глава. — Не. Изобщо не са уредени. Ти ми принадлежиш до мозъка на костите. Ти си инструментът на моето желание. — Баст хвърли бърз поглед към кухнята и на лицето му се изписа горчивина. — А ти знаеш какво искам. Да го накарам да си спомни, че е нещо повече от кръчмар, който пече пай. — Той сякаш изплю последната дума.

— Все още не знам какво бих могъл да направя. — Летописеца се размърда неспокойно на стола си и извърна поглед встрани.

— Ще направиш всичко, което можеш — увери го Баст с тих глас. — Ще го накараш да излезе от затвореността си. Ще го събудиш. — Баст изрече последните думи с ожесточение, сините му очи леко се присвиха и той сложи ръка върху рамото на Летописеца. — Ще го накараш да си спомни. Ще го направиш.

Летописеца се поколеба за момент, погледна надолу към венеца бодлива зеленика в скута си и леко кимна.

— Ще направя каквото мога.

— Това е всичко, което всеки от нас може да стори — каза Баст и приятелски го потупа по гърба. — Между другото, как ти е рамото?

Писарят го раздвижи с движение, което изглеждаше странно, тъй като останалата част от тялото му оставаше вдървена и неподвижна.

— Сковано и студено, но не ме боли.

— Това можеше да се очаква. Ако бях на твое място, не бих се безпокоил. — Баст му се усмихна окуражаващо. — Животът за вас, хората, е твърде кратък, за да се измъчвате за незначителни неща.

Закуската се появи и изчезна. Картофи, препечени филийки, домати и яйца. Летописеца успя да се натъпче с порядъчно количество храна, а Баст яде колкото за трима. Коте се размотаваше напред-назад — донесе още дърва за огрев, накладе фурната за приготвянето на пайовете и наля изстиващия сайдер в кани.