Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца

Старият дърводелец избута стола си назад от бара, обърна се и се отправи към вратата.

— Днес по време на обедната почивка ще се върна да поговоря с тоя твой писар. И няма да съм само аз. Има много хора, които ще искат да си уредят нещата официално, щом им се удава такава възможност.

Съдържателят си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Греъм?

Мъжът се обърна с една ръка на дръжката на вратата.

— Не си само ти — каза Коте. — Положението не отива на добре и нещо ми подсказва, че ще стане още по-зле. Не би навредило човек да се подготви за тежка зима. И може би да е готов да се защити, ако се наложи. — Съдържателят сви рамене. — Поне инстинктът ми подсказва това.

Греъм мрачно стисна уста и сериозно поклати глава.

— Радвам се, че не само на мен ми се струва така.

След това той се насили да се усмихне и взе да навива ръкавите на ризата си, докато се обръщаше към вратата.

— И все пак — рече — човек трябва да събира сеното, докато още има слънце.

Малко по-късно семейство Бентън спряха до странноприемницата с каруца, натоварена с късни ябълки. Съдържателят купи половината и прекара следващия един час в сортиране и подреждане.

Най-зелените и твърдите отидоха в бъчвите в мазето. Внимателно ги поставяше вътре и ги увиваше в дървени стърготини, преди да закове капаците. Онези ябълки, които бяха почти узрели, отидоха в килера за провизии, а съдбата на тези, които имаха наранявания или кафяви петна, бе да бъдат използвани за приготвяне на сайдер. За тази цел бяха нарязани на четвъртинки и хвърлени в едно голямо калаено корито.

Докато сортираше и опаковаше, червенокосият мъж изглеждаше доволен. Но ако човек се вгледаше в него по-внимателно, щеше да забележи, че докато ръцете му са заети с работа, очите му са отнесени, загледани в далечината. И макар изражението му да беше спокойно и дори приятно, в него нямаше радост. Той не си тананикаше и не подсвиркваше, докато работеше. Не си припяваше.

Когато и последните ябълки бяха сортирани, той пренесе металното корито през кухнята и задната врата и го изкара навън. Есенната сутрин беше студена. Зад странноприемницата, на завет край дърветата, той беше засадил своя малка лична градина. Изсипа нарязаните ябълки в дървената преса за сайдер и стегна капака й, докато вече не можеше да се върти.

Коте нави ръкавите на ризата си до лактите, след което стисна ръкохватките на пресата с издължените си грациозни ръце и ги задърпа. Пресата започна да се спуска надолу, като в началото притискаше ябълките плътно една към друга, а после ги замачка. Съдържателят завърташе и дърпаше отново. Завърташе и дърпаше отново.

Ако някой можеше да го види в този момент, щеше да забележи, че ръцете му не са отпуснатите ръце на кръчмар. Когато дърпаше дървените ръкохватки, мускулите на ръцете му изпъкваха твърди като усукани въжета. Кожата му беше набраздена от стари белези. Повечето бяха бледи и тънки като пукнатини върху зимен лед. Други бяха червени и гневни и изпъкваха върху светлия тен на кожата му.

Ръцете на съдържателя хващаха и дърпаха отново и отново. Единствените звуци бяха ритмичното проскърцване на дървото и бавното църцорене на сайдера, който течеше в кофата отдолу. В тях имаше ритъм, но не и музика, а очите на съдържателя бяха отсъстващи и безрадостни и толкова светлозелени, че можеха да минат за сиви.

Летописеца слезе по стълбите и влезе в общата стая на „Пътният камък“ с плоската си кожена чанта, метната през едното рамо. Спря на входа и погледна към съдържателя, който съсредоточено се беше навел над нещо на бара.

Летописеца се прокашля и пристъпи в стаята.

— Съжалявам, че спах до толкова късно — извини се той. — Всъщност не е… — Той не довърши, когато видя какво имаше върху плота. — Да не би да правиш пай?

Коте вдигна поглед от заниманието си да оформя края на кората с пръсти.

— Пайове — каза той, като наблегна на множественото число.

— Да. Защо?

Летописеца отвори уста и после я затвори. Погледът му се премести върху меча, който висеше сив и безмълвен зад бара, и после се върна върху червенокосия мъж, който внимателно притискаше кората по ръба на тавата.

— Какъв пай?

— Ябълков. — Коте се изправи и направи три внимателни разреза в кората на пая. — Знаеш ли колко е трудно да направиш хубав пай?

— Май не — призна Летописеца и неспокойно се огледа наоколо. — Къде е помощникът ти?

— Един господ знае — отвърна съдържателят. — Доста е трудно. Имам предвид да се правят пайове. Човек не би си го помислил, но процесът е доста дълъг. Хлябът е лесен. Супата е лесна. Пудингът също. Но паят е сложна работа. Това е нещо, което никога не осъзнаваш, докато сам не се опиташ да го направиш.